Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Джон тъкмо щеше да поклати глава, ала, изглежда, размисли.
— Може да е врата — каза, разтягайки последната дума така, сякаш бе въздишка, отронена след края на тежък работен ден: вра-а-а-а-ата-а-а-а, — а може и да не е. Не ми мяза много на врата, ама… нищо чудно и да е врата. — Гой се замисли. — Хубуу. Обаче си мисля, че вий, момчета, искате да си побъбрим, а ако отидем там в „Сара Лафс“, и дума няма да обелим, щот’ ще се пулите като истукани с увиснали ченета. — Кълъм отметна назад глава и се засмя. — Както и аз, де.
— Коя е тази Сара Лафс? — попита Еди.
Мъжът с лулата вдигна рамене.
— Много от тузарите, дет’ са си купили къщи покрай езерото, ги кръщават с разни имена. Сигурно искат да получат нещо повече за мангизите, дет’ са ги изръсили. Както и да е, „Сара Лафс“ сега е празна. Собствениците й са едно семейство от Вашингтон, окръг Колумбия — мисля, че бяха Макрей… — Кълъм всмука жадно от лулата си. Както и да е, сега я обявиха за продан. Нямат късмет хорицата. Мъжът получи инфаркт, а жена му… — Джон направи красноречив жест, все едно изливаше в гърлото си въображаема бутилка.
Еди кимна. В това търсене на Кулата имаше много неща, които не разбираше, ала други просто му бяха до болка ясни. Например къщата на Търтълбек Лейн, наречена от стария им познайник „Сара Лафс“, откъдето, съдейки по всичко, пришълците се появяваха в този свят. Младият стрелец бе сигурен, че когато отидат там, на табелката пред алеята, водеща към къщата, щеше да пише „19“.
Той погледна нагоре и видя как буреносните облаци се носят неумолимо над езерото Кезар в западна посока, към Белите планини — носещи името Дискордия в в един свят, намиращ се не толкова далеч от този — и по протежението на Пътя на Лъча.
Винаги по протежението на Пътя на Лъча.
— Какво предлагаш, Джон? — попита Роланд.
Кълъм кимна към табелата с надпис БЕКХАРД.
— Грижа се за къщата на Дик Бекхард от края на петдесетте години — рече човекът с лулата. — Дяволски приятен човек. Сега е във Вашингтон, бачка нещо в администрацията на Картър. — Каааартъъър. — Имам ключ. Мисля да отидем там. Там е топло и сухо, а тук съвсем скоро ще стане студено и мокро. Вие ще ми разкажете своята история, а аз иде ви изслушам — доста добър слушател съм, да знайте — и после ще отидем в „Сара Лафс“. Аз… добре де, просто никога… — Поклати глава, извади лулата от устата си и ги изгледа с неподправено изумление. — Никога не съм виждал нещо подобно, правичката ви думам. И да ви кажа честно, даже не знам как да гледам на това нещо…
— Добре — съгласи се Роланд. — Можем всички да отидем дотам с твоя коламобил, ако не възразяваш.
— Хич даже — усмихна се Джон и се разположи на задната седалка.
ТРИ
Къщата на Дик Бекхард се намираше на по-малко от километър от главния път. Стените й бяха от борово дърво, а вътрешността й бе топла и уютна. В дневната имаше тумбеста печка, а подът бе покрит с плетен килим. Западната стена на хола представляваше огромен прозорец и Еди не можа да устои на изкушението да постои до нея известно време, загледан в пейзажа, въпреки неотложния характер на мисията им. Езерото бе придобило оттенъка на абанос и изглеждаше зловещо — „като око на зомби“, помисли си младият мъж, без да знае откъде му хрумна тази странна мисъл. Поне да духаше ветрец (което със сигурност щеше да стане, когато се излееше дъждът) — тогава водната повърхност щеше да се набразди от бели вълнички и гледката определено нямаше да бъде толкова потискаща. Докато се взираше в непроницаемите черни води, Еди не можеше да се отърси от усещането, че те също го наблюдават.
Джон Кълъм седна на изработената от полиран бор маса на Дик Бекхард, свали бейзболната си шапка и я стисна с дясната си ръка, след което изгледа сериозно двамата си спътници.
— Познаваме се дяволски добре за хора, които са се срещнали съвсем неотдавна — каза той. — Нямате ли това усещане?
Роланд и Еди кимнаха. Мъжът на Сузана продължаваше да се надява, че всеки момент ще се появи вятър, ала външният свят явно бе затаил дъха си. Бурята определено щеше да бъде страховита.
— Хората се опознават тъй в казармата — продължи Кълъм — и по време на война. — Казаааармаааата. Войнаааа. — Сигур’ туй става всеки път, когато ситуацията е критична.
— Право думаш — кимна Роланд. — „Огненият дъжд сближава хората“, казваме ние.
— Верно? — повдигна вежди мъжът с карираната риза, — Вижте сега, знам, че имате да ми кажете доста неща, но и аз имам нещичко за вас. И съм готов да разцелувам някое прасе, ако новините, които съм ви приготвил, не ви харесат.