Вечна любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Желева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Вечна любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Рейдж е най-страховитият боец в Братството, а също и най-сексапилният. Излъчването му на филмова звезда му е спечелило прякора „Холивуд“. Но зад привлекателната му външност се крие чудовище. При силен гняв, болка или неудовлетвореност Рейдж приема формата на смъртоносно създание, което той не е в състояние да контролира и всеки, намиращ се около него в този момент, е изложен на истинска опасност…
Мери Лус се озовава в света на вампирите случайно. Застигната от коварна болест, която изпива живота й, тя не търси любовта. Но Рейдж успява да събуди у нея неудържима страст и тя се превръща в единственото същество, което е способно да укроти звяра в него. За да я задържи до себе си и да я спаси от болестта, той е готов на отчаяни жертви. А в това време враговете им стягат обръча си около тях…
За нещастие, винаги се събуждаше на сутринта. В реалния живот не можеше дори да мечтае да надвие или защити някого - не и с това телосложение. И дори не беше целувал жена. Никога не бе имал тази възможност. Извикваше две реакции у противоположния пол: по-възрастните се отнасяха с него като с дете, а по-младите дори не го забелязваха. Но и в двата случая отношението им го нараняваше. В първия, за-щото акцентираха върху неговата слабост, а във втория - защото му отне-маха всяка надежда, че ще намери някого, за когото да се грижи.
Ето защо се нуждаеше от жена в живота си. Изпитваше огромна необходимост да защитава, да приютява и пази. Необходимост, която нямаше как да изрази.
Коя жена би го пожелала? Беше дяволски мършав. Дънките висяха на краката му. Тениската му хлътваше във вдлъбнатината между ребрата и хълбоците му. Стъпалата му бяха колкото на десетгодишно дете.
Джон усещаше разочарованието и гнева, които го изпълваха, и не знаеше от какво са предизвикани. Разбира се, харесваше жените. Искаше да ги докосва, защото кожата им изглеждаше толкова нежна и ухаеше така приятно. Но никога не бе изпитвал сексуална възбуда - дори да се събудеше насред някой от онези сънища. Беше абсолютно различен. Сякаш не беше нито мъж, нито жена. Хермафродит, но без съответната двойна екипировка.
Едно беше сигурно. Определено не изпитваше влечение към мъжете. Достатъчно представители на собствения му пол го бяха преследвали през годините - опитваха се да му пробутат пари или наркотици, за да го накарат да им духа в някоя тоалетна винаги беше успявал да се измъкне някак си.
До тази зима. През януари един от тях беше насочил оръжие към него и го бе хванал в капан на стълбището на сградата, където живееше преди.
След този случай се беше преместил и бе започнал винаги да носи оръжие със себе си.
И се беше обадил на горещата линия на „Предотвратяване на самоубийствата".
Това беше преди десет месеца, а все още не можеше да понася допира на дънките до кожата си. Ако можеше да си го позволи, щеше да изхвърли всичките си четири чифта. Но вместо това беше изгорил онези, с които беше във въпросната нощ и бе започнал да носи дълъг памучен клин под панталоните си дори през лятото.
Така че, никак не харесваше мъжете.
Може би това беше още една причина да реагира така на жените. Знаеше как се чувстват, какво е да бъдеш мишена само защото някой по-силен от теб иска нещо, което имаш.
Преживяното обаче не би го накарало да се свърже с някой, който също е бил жертва. Нямаше намерение да сподели с никого случилото се на онова стълбище. Не можеше да си представи как би го разказал.
Но Господи, какво да прави, ако някоя жена го запита дали е бил с някого? Нямаше да знае какво да й отговори. На вратата се почука силно.
Джон бързо изправи гръб и пъхна ръка под възглавницата за оръжието си. Освободи предпазителя с бързо движение на пръста.
Чукането се повтори.
Той се прицели във вратата и зачака нечие рамо да се удари в дървото и да го разцепи.
- Джон? - Мъжки глас. Тих, но властен. - Джон, знам, че си там. Казвам се Тор. Срещнахме се преди две нощи.
Джон смръщи вежди, а носле трепна, когато споменът нахлу като вода, отприщила бент. Спомни си, че се беше спуснал в някакво подземие и се беше срещнал с висок мъж, облечен в кожени дрехи. Мери и Бела бяха с него.
С връщането на спомена нещо проблесна дълбоко в него на равнището на сънищата му. Нещо древно...
- Дойдох да разговарям с теб. Ще ме пуснеш ли вътре?
С оръжието в ръка Джон отиде до вратата и я отвори, но без да свали веригата. Вдигна глава, за да срещне сините очи на мъжа. В ума му изплува дума, чийто смисъл не му беше ясен Брат.
- Искаш ли да върнеш предпазителя на мястото му, синко? Джон поклати глава, объркан от ехото на спомена и онова което очите му виждаха - смъртоносен мъж, облечен в кожени дрехи.
- Добре. Но внимавай накъде го насочваш. Не изглежда ли си свикнал с оръжието, а аз не искам да ми причиниш неудобството да ходя с дупка в тялото си. - Сведе поглед към веригата. - Ще ми позволиш ли да вляза?
Дочу се силен вик, последван от счупване на стъкло. Шум идваше иззад третата врата по-нататък по коридора.
- Хайде, синко. Добре е да поговорим на спокойствие. Джон се вслуша в дълбоките си инстинкти, за да му подскажат дали има опасност. Не усети заплаха, въпреки че мъжът беше едър, мускулест и без съмнение въоръжен. Такива като него можеха просто да нахлуят в дома ти.