Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Приятел ли?
— Да. Археолог. Даниел Ласаж. Познат на баща ми. Вижте, имаме неприятности. Не мога да ви обясня по телефона. Нещо става.
Пауза.
— Можете ли да ми кажете нещо по-конкретно?
Някой се опитва да ни убие, сър.
— Да ви убие!
— Да. Да ни убие. Имаме нужда от закрила.
Пауза.
— Това има ли нещо общо с мъжа, за когото ми казахте вчера? Мъжът, който ви преследвал?
— Да. Намерихме нещо и те се опитват да ни убият заради него.
Даваше си сметка, че не говори особено смислено.
— Добре — благо отвърна Скуайърс. Само се успокойте. Къде се намирате?
— В Кайро. В някаква зоологическа градина.
Къде в зоологическата градина?
— Ъъъ… при клетката на слона.
— Въпросният артефакт у вас ли е?
— Да.
Той замълча. Тара остана с впечатлението, че е оставил слушалката, за да говори с някой друг в стаята.
— Добре. Изпращам Криспин веднага. Стойте там с вашия приятел. Разбрахте ли ме? Не мърдайте никъде. Пристигаме веднага.
— Добре.
— Всичко ще се оправи.
— Да. Благодаря ви.
— До скоро.
Скуайърс затвори.
— Е? — попита Даниел, когато тя се върна на пейката.
— Ще изпрати някого. Каза да чакаме тук.
Той кимна. Възцари се мълчание. Даниел пуфкаше пурата си, Тара се взираше в чантата си. Беше се надявала загадъчният предмет да хвърли някаква светлина върху ситуацията, но вместо това той я беше замъглил още повече, сякаш във вече достатъчно сложния шифър се беше появил допълнителен кодиран ред. Беше объркана и изплашена.
— Може би доктор Джемал ще ни помогне — обади се по някое време тя. Даниел вдигна въпросително вежди — Стар колега на баща ми — обясни Тара. — Запознахме се вчера в посолството. Може той да знае защо това парче е толкова важно.
Даниел сви рамене.
— Изобщо не съм чувал за него.
— Заместник-началник на Службата по антиките.
— Заместник-началник на Службата по антиките е Мохамед Фесал.
— А… Е, както и да е. Някаква клечка от Службата по антиките.
Пауза. Даниел пуфкаше пурата си.
— Джемал ли?
— Да. Доктор Шариф Джемал. Като Омар Шариф.
— Изобщо не съм чувал за никакъв доктор Шариф Джемал.
— А трябва ли?
— Ако е някаква важна персона в Службата, да, естествено. Всеки ден се занимавам с тях. — Той вдигна пурата пред лицето си, но този път не дръпна, само я гледаше. — И какво друго каза този доктор Джемал?
— Нищо особено. Каза, че е работил с баща ми в Сакара. Открили заедно някаква гробница. През седемдесет и втора. В годината, когато съм се родила.
— Каква гробница?
— Не помня. На някой си хотел, нещо такова.
— Птахотеп?
— Да. Май това беше.
Даниел продължаваше да държи пурата пред устата си. После я погледна и попита:
— С кого говори току-що, Тара?
— Моля?
— В посолството. С кого говори току-що?
— Защо? Какво има?
Капките пот по челото му се бяха умножили. В погледа му имаше тревога.
— Баща ти е открил гробницата на Птахотеп през шейсет и трета. Годината, в която съм се родил аз. И не я е открил в Сакара, а в Абидос. — Той захвърли пурата и рязко се изправи. — С кого говори? — Гласът му не търпеше възражение.
— С Чарлз Скуайърс. Аташето по културните въпроси.
— И той какво каза?
— Каза да стоим тук и да чакаме. Щели да изпратят някой да ни вземе.
— Значи така. Казала си му къде сме?
— Естествено, че му казах къде сме. Иначе как да ни намери?
— А парчето? Спомена ли му за парчето?
— Да. Казах, че…
— Какво?!
По гърба й пролази ледена тръпка.
— Той попита дали артефактът е у нас.
— И?
Тръпката ставаше все по-ледена.
— Аз не съм му казвала, че е артефакт. Казах само, че сме открили нещо.
Той застина за миг, след което я издърпа от пейката.
— Да се махаме оттук.
— Но това е лудост! Лудост! Защо от посолството ще ни лъжат?
— Не знам. Но въпросният доктор Джемал очевидно не е този, за когото се представя, и щом това е така, то и твоят приятел по културата може също да не е който трябва.
— Но защо? Защо?
— Казах ти, не знам! Трябва да се махнем оттук. Хайде!
Тревогата в гласа му не можеше да се сбърка. Той взе чантата й и двамата бързо заобиколиха клетката на слона и тръгнаха по една пътека по обраслия с дървета хълм. На върха се обърнаха и погледнаха назад.