Кралят
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570980
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят». Краткое содержание книги:
Вярвала бе, че това е най-близкото подобие на свобода на избора и каквато и да е съдба, които щеше да има някога.
И действително беше така, дори и след като Фюри ги бе освободил.
– По дяволите, не ме гледай по този начин – простена Трез.
– Как?
Хълбоците му сякаш се раздвижиха и когато той промърмори нещо, което ѝ убягна, тя си пое дълбоко дъх… прескъпа Скрайб Върджин, миризмата, която струеше от него, бе истинска амброзия.
– Селена, трябва да си вървиш, момиче. Моля те.
Той се отпусна на възглавниците; великолепните му гърди се напрегнаха, вените на врата му се издуха.
– Моля те.
Очевидно изпитваше болка… и по някакъв начин причината бе тя.
Селена стана и оправи дългата си роба. След това се поклони неловко и остана със сведена глава.
– Но разбира се.
Не си спомняше как напуска стаята, нито как затваря вратата след себе си, но трябва да го бе направила – намираше се в коридора, по средата между солидната врата, която отделяше частните покои на Първото семейство, и стълбището, отвеждащо до втория етаж…
В следващия миг се озова в Светилището.
Което я изненада мъничко. Обикновено,когато приключеше с някое задължение на Земята, тя отиваше на север, в имението на Ривендж. Много харесваше библиотеката там – романите и биографиите бяха не по-малко увлекателни и някак си не толкова натрапващи се, както книгите в Светилището.
Ала нещо в нея я бе отвело в някогашния ѝ дом.
Колко различен бе той сега, помисли си, оглеждайки се наоколо. Вече не беше бастион на едноцветието – вече само сградите, построени от мрамор, бяха бели. Всичко друго грееше в цветове: изумруденото на тревата, жълтото, розовото и пурпурното на лалетата, шуртящото синьо на шадраваните. Ала разположението си беше същото. Личният храм на Примейла си оставаше близо до храма за уединение до огромната мраморна библиотека, както и до заключения вход на обителта на Скрайб Върджин. В далечината покоите, където Избраниците някога спяха и се хранеха, се издигаха до баните и езерцето. А срещу всичко това се намираше просторната съкровищница, пълна с най-различни предмети, причудливости и скъпоценни камъни.
Каква ирония само. Сега, когато навсякъде имаше цветове, които да радват очите, мястото бе пусто и безжизнено – разперили криле, Избраниците бяха излетели от гнездото.
Никой нямаше представа къде е Скрайб Върджин… нито пък смееше да попита.
Отсъствието бе странно и обезпокоително. Ала в същото време и добре дошло.
Краката на Селена я понесоха напред – очевидно бе, че имаше някаква цел наум, но съзнателно и тя не знаеше каква е. Това поне не беше нещо необичайно. Открай време се отнасяше в мислите си обикновено защото отново и отново си припомняше какво бе видяла в кристалните купи и прочела върху страниците на подвързаните с кожа томове.
Ала в този миг мислите ѝ не бяха погълнати от живота на другите.
Онзи тъмнокож мъж бе… като че ли не достигаха думи да го опише въпреки богатия си речник. А образите отпреди малко, в спалнята му, бяха като новопоявилитесе цветове тук – откровение от красота.
Унесена в мисли за него, Селена продължи да върви – покрай храма за уединение, през поляната, отвеждаща до спалните и след тях, докато не стигна до гората по границата, която, пристъпиш ли в нея, магически те връщаше на същото място, където си влязъл.
Твърде късно Селена си даде сметка къде я бяха отвели краката ѝ.
Скритото гробище бе зашумено от всички страни, могилката – нарочно скрита от погледа под мрежа от листа, зелени и гъсти. Входът бе също така затулен – арка, по която се виеха пълзящи рози; калдъръмената пътечка, която лъкатушеше все по-навътре, бе толкова тясна, че по нея едва можеше да мине сам човек.
Селена нямаше никакво намерение да поема по нея…
Краката ѝ престъпиха този завет по собствена воля, движейки се така, сякаш се подчиняваха на някаква по-висша цел.
Между дърветата, които обграждаха мястото, въздухът бе мек, както винаги, но въпреки това Селена почувства, че я побиват тръпки.
Обви ръце около тялото си; ненавиждаше всичко в това място, ала най-вече – неподвижността на паметниците. Издигащи се върху постаменти от бял камък, женските фигури бяха изваяни в най-различни пози, изящните им ръце и крака – извити около голите им тела. Израженията на статуите бяха спокойни, немигащите им очи – взрени в задгробния живот в Небитието, устните им – извити в еднакви печални усмивки.