Кралят

Дали не беше най-добре просто да вземе кокаина? В това състояние си беше почти нефункционален.

Ерик заобиколи задната страна на джипа и се присъедини към него.

– Какво те измъчва?

– Нищо.

Лъжа.

Докато отиваха към задната врата, Асейл се предаде. Бръкна в джоба на скъпото си палто и извади тъмнокафявата стъкленица. Отвъртя черното капаче и напълни лъжичката с бял прашец.

Смръкване.

Повтори и с другата ноздра, а после вдиша дълбоко и с двете, за да довърши остатъка.

Това, че начаса премина в режим „нормален“, бе още един предупредителен знак, на който той избра да не обърне внимание. Спокоен и фокусиран не би трябвало да е ефектът от две дози… но нямаше да си губи времето с това. Някои хора пиеха кафе. Други използваха друг кока продукт.

Всичко се свеждаше до това, какво ти действа на теб.

Когато стигна до тежката стоманена врата (охранителна мярка, уж заради индустриализма на пазара на изкуството), нямаше причина да натиска никакъв звънец или да чука. Сякаш щеше да си хаби кокалчетата с това чудовище, дебело близо десет сантиметра.

И наистина – вратата чинно се отвори.

– Асейл? К’во праиш тук? – попита неандерталецът от другата страна.

Как прекрасно владееше английската граматика само. Това посрещане говореше, че Бенлоис и хората му не знаеха кой бе извършил убийствата в Уест Пойнт предишната нощ – в противен случай този титан на мисълта едва ли би го посрещнал така спокойно.

Черните маски, които носеха тогава, се бяха оказали наистина удобни. А обезвреждането на охранителните камери – тактика от решаващо значение.

Асейл се усмихна, без да оголва кучешките си зъби.

– Трябва да предам нещо на шефа ти.

– Очаква ли те?

– Не, не ме очаква.

– Окей. Влизай.

– Между другото, това е сътрудникът ми – промърмори Асейл, докато прекрачваше в офис помещението. – Ерик.

– Аха. Досетих се. Хайде.

Те поеха през помещението с висок таван, стъпките им по циментовия под отекваха между голите тръби и жиците по тавана. На това му се казваше организиран хаос. Мястото беше пълно с редица бюра, шкафове за документи и най-различни внушителни произведения на „изкуството“. Нямаше служители. Никой от телефоните не звънеше. Легитимната фасада на наркобизнеса на Бенлоис беше затворена за през нощта.

Както можеше да се очаква.

Когато стигнаха в същинската галерия, пазачът, който ги беше въвел, изчезна през скритата врата към втория етаж и Асейл хвърли бърз поглед наоколо.

Само двама охранители, застанали на пост до входа към офиса на Бенлоис.

Асейл забеляза, че погледите им бяха по-остри от обикновено, те непрекъснато пристъпваха от крак на крак, ръцете им шаваха, сякаш имаха нужда час по час да се уверят, че са въоръжени.

– Прекрасна вечер, нали? – подхвърли Асейл, кимвайки едва забележимо на Ерик.

Пазачите замръзнаха, а братовчед му тръгна на кратка разходка, заобикаляйки изложение с тънки ивици вестникарска хартия, оформени в най-различни фалически символи.