Кралят

Нищичко. Само приглушеното предсмъртно дишане на пронизания пазач и металическата миризма на кръв от раната му.

Двамата вампири минаха в офис помещението през вратата за персонала, покрай редиците бюра и висящия мобилен телефон, изработен от автомобилни части.

Рейндж роувърът беше паркиран толкова близо до задния вход, че практически беше в сградата. Със сигурно движение Асейл отвори задната врата и Ерик хвърли Бенлоис на седалката като спортен сак. След това се разнесе затръшване на врати и скърцане на гуми и ето че те се носеха с максимално разрешената скорост – Асейл седеше до шофьора, а Ерик беше зад тях заедно с товара им.

Асейл си погледна часовника. Бяха минали точно единайсет минути и трийсет и две секунди; до изгрев-слънце все още оставаха дълги часове.

Ерик извади чифт белезници и ги щракна около китките на „артдилъра“. След което бе ред да го събуди. С плесници.

Бенлоис отвори очи… и се сви, сякаш бе попаднал в лош сън.

А Асейл най-сетне отговори на зададения му въпрос с мрачен глас:

– У теб има нещо, което ми принадлежи. И ще ми го върнеш преди изгрев-слънце… или ще те накарам да съжаляваш, че си се родил.

* * *

Половин час след епичната разправия със съпруга си, Бет се намираше на задната седалка на мерцедеса S600 на Братството, със своя полубрат до себе си и Фриц зад волана. Седанът беше чисто нов, прекрасната миризма на свежа кожа и лак – същинска ароматерапия за богаташи.

Колко жалко, че изобщо не се отразяваше на нейното нас­троение.

Загледана през затъмнените прозорци, Бет имаше чувството, че се спускат по заснежената планина към селския път в подножието ѝ на забавен кадър… макар че това може и да бе, защото саундтракът на пътуването, който, в духа на рекламите за коли би трябвало да бъде Вивалди или Моцарт, в случая бе токсичният тенис мач на онази щастлива размяна на реплики с Рот.

Мамка му. Нейният хелрен открай време си беше авторитарен, но то нямаше нищо общо с положението му в живота. Майната ѝ на короната – характерът му си беше такъв. През последните няколко години тя безброй пъти бе виждала този характер в действие – било то с братята, с глимерата, с персонала… по дяволите, дори с дистанционното. Ала с нея винаги бе… е, не покорен. Никога това. Но тя винаги бе имала чувството, че уважава мнението ѝ. Каквото и да искаше тя, когато и да го поискаше… и бог да е на помощ на глупака, който се изпречеше на пътя му.

Така че – да, решила бе, че това с детето ще се развие по същия начин и той ще отстъпи, като се имаше предвид колко важно бе то за нея.

Ала вместо това? Тъкмо обратното…

Нежно докосване по рамото ѝ напомни две неща: първо, че не беше сама на задната седалка. И второ, че не беше единствената, която имаше неприятности.

– Извинявай – каза, отпускайки ръце, които дори не бе осъз­нала, че е вдигнала към лицето си. – Държа се грубо, нали?

– Добре ли си? – оформиха пръстите на Джон в сумрачната вътрешност на колата.