Кралят

Ала всичко това можеше да почака.

– Бет – нареди на Джордж. – Търси.

И той, и кучето отново задушиха въздуха.

– Горния етаж – заповяда в същия миг, в който Джордж тръгна напред.

Когато стигнаха до площадката на втория етаж, миризмата стана по-силна – потвърждение, че вървяха в правилната посока. Лошата новина? Идваше отляво.

Рот закрачи по коридора със статуите, подмина стаята на Джон и Хекс, тази на Блей и Куин.

Спряха, преди да са стигнали до спалнята на Зейдист и Бела.

Нямаше нужда кучето да му казва, че са открили целта си… знаеше и точно пред чия стая се намират – въздухът бе така натежал от хормоните на бременността, че бе, като да се блъснеш в кадифена завеса.

Което бе и причината Бет да е тук, нали така?

„Жените не пазят тайни от мъжете, които ги уважават.“

Мамка му. Да не искаха да му кажат, че неговата шелан желае дете и дори прави нещо по този въпрос, без да му спомене и дума!

Стиснал зъби, той вдигна ръка, за да почука… но в крайна сметка задумка с юмрук. Веднъж, два пъти.

– Влез – разнесе се гласът на Избраницата Лейла.

Рот блъсна вратата и съвсем ясно почувства мига, в който неговата шелан го видя – като гъст дим миризмата на вина и измама изпълни въздуха.

– Трябва да поговорим – изплющя гласът му. – Моля да ни извиниш, Избранице – добави той, кимвайки натам, където се надяваше, че е Лейла.

Последва размяна на реплики между двете жени – сковано от страна на Бет и притеснено от страна на Лейла. А после неговата шелан стана от леглото и се приближи.

Не размениха и дума. Нито когато тя затвори след тях, нито докато вървяха по коридора един до друг. А когато влязоха в кабинета му, Рот нареди на Джордж да остане отвън, преди да затвори вратата.

Въпреки че прекрасно познаваше разположението на префърцунените френски мебели, той протегна ръце, опипвайки облегалките на креслата с копринена тапицерия, изящния диван… и накрая ръба на бащиното му писалище.

Заобиколи го и се настани на трона, обвивайки длани около подлакътниците – толкова силно, че дървото изскърца в знак на протест.

– Откога ходиш при нея?

– При кого?

– Не се прави на глупачка. Не ти отива.

Въздухът в стаята се раздвижи и Рот чу стъпките ѝ по мекия килим. Докато тя крачеше напред-назад, Рот си я представяше съвсем ясно: сключени вежди, стиснати устни, скръстила ръце на гърдите си.

Чувството за вина си беше отишло, оставяйки я не по-малко яростна от самия него.

– Какво, по дяволите, те е грижа? – промърмори тя.

– Имам пълното право да знам къде си.

– Моля?

Рот размаха пръст натам, където мислеше, че е застанала.

– Тя е бременна.

– Забелязах.

Юмрукът му се стовари върху бюрото толкова тежко, че слушалката на телефона падна от вилката.

– Искаш да навлезеш в периода си на нужда!

– Да! – изкрещя Бет в отговор. – Искам! Да не би да е прес­тъпление?

Рот изпусна дъха си с чувството, че току-що го беше блъснала кола. Отново.