Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
— Казвам се Адаир — протегна ми той ръка, сякаш за да ме спре да се поклоня. — В Америка сме, Тилде. Доколкото знам, американците не искат кралски особи в страната си и не правят реверанси пред никого. Не бива да очакваме да ни се покланят.
— Току-що сте пристигнали в Америка? — незнайно как намерих кураж да го заговоря.
— Преди две седмици.
Пусна ръката ми и се обърна към камериера си.
— От Унгария — добави ниският тъмен мъж. — Знаете ли къде е?
Главата ми се завъртя.
— Не, боя се, че не знам.
Още сумтене и смях отекнаха зад гърба ми.
— Не е важно — сопна се Адаир, господарят на къщата, на по-нискостоящите. — Не можем да очакваме всички да знаят къде е родината ни. А домът ни всъщност е по-далеч от милите по вода и земя, които оставихме зад гърба си. Той е в друг свят. Затова дойдох тук — тук е нов свят.
Той направи жест с ръка към мен.
— Имате ли си име?
— Ланор.
— Оттук ли сте?
— От Бостън ли? Не, пристигнах днес. Семейството ми… — млъкнах, защото усетих буца в гърлото си — … живее в Мейн, на север. Чували ли сте за тази територия?
— Не — отвърна той.
— Значи сме квит.
Нямам представа откъде намерих смелост да се пошегувам.
— Сигурно е така.
Той остави камериера да нагласи вратовръзката му, като ме изгледа с любопитство, преди да се обърне към другите трима.
— Не стойте така — каза. — Пригответе се за празненството.
Заведоха ме в друга стая, която бе пълна с куфари. Отвориха капаците им и започнаха да ровят, докато намериха подходящи за мен дрехи — хубава червена памучна рокля и чифт копринени пантофки. Не си отиваха много, но въпреки това бяха най-изящните дрехи и обувки, които някога бях носила. Поръчаха на слуга веднага да приготви вана и ми наредиха да се измия старателно, но бързо.
— Ще изгорим това — каза русият и кимна към домашно шитите ми дрехи, които лежаха захвърлени на пода.
Преди да ме оставят да се изкъпя, зловещата руса жена пъхна в ръката ми бокал, в който се плискаше ароматно червено вино.
— Изпий го — каза тя. — Сигурно си жадна.
Пресуших чашата на две глътки.
Когато излизах от банята, вече знаех, че във виното е имало опиати. Подът и стените сякаш се местеха и трябваше да мобилизирам всичките си сили, за да стигна до залата. Гостите вече бяха започнали да пристигат, бяха предимно добре облечени мъже с перуки и маски, които закриваха лицата им. Тримата бяха изчезнали и ме бяха оставили сама.
Бях напълно зашеметена, бродех от стая в стая и се опитвах да разбера какво става, а около мен се вихреше разюздана вакханалия. Спомням си, че мярнах хора, играещи карти в огромна стая. Покрай масите бяха насядали по четирима-петима мъже и се смееха или проклинаха на висок глас, докато хвърляха монети по плотовете. Продължих да обикалям, влизах хаотично от стая в стая. Всеки път, когато влизах, олюлявайки се, в някое помещение, непознат се опитваше да ме хване за ръката, а аз се дърпах и бягах с всички сили, макар да бях напълно дезориентирана.
Започнах да халюцинирам. Бях убедена, че сънувам и че в съня си се виждам в лабиринт. Никой не разбираше какво му говоря. От устата ми излизаха непонятни думи, а и никой не искаше да ме слуша. Нямаше измъкване от зловещото празненство, не виждах как да изляза на относително по-безопасната улица. Усетих как до лакътя ми се допря длан и припаднах.
Когато се събудих, лежах на някакво легло по гръб и почти се задушавах от тежестта на мъжа върху мен. Лицето му бе неестествено близо до моето, топлият му дъх изгаряше лицето ми. Потръпнах, но той продължаваше упорито да се блъска в мен. Чух се как стена и викам от болка, но болката сякаш бе извън тялото ми, притъпена от опиатите. Инстинктивно знаех обаче, че по-късно ще я изпитам с пълната й сила. Опитах се да извикам за помощ и потна ръка покри устата ми. Солените й пръсти се пъхната между устните ми.
— Тихо, кукло — изръмжа човекът върху мен с полузатворени очи. През рамото му видях, че ни наблюдават. Маскирани мъже седяха на столове, придърпани към леглото. Държаха чаши, смееха се и насърчаваха този върху мен. В средата на групата, преметнал крак връз крак, седеше домакинът. Графът. Адаир.
Стреснах се и се събудих. Бях върху голямо легло в тъмна и тиха стая. Минималното движение, с което излязох от унеса, разтърси от болка цялото ми тяло. Чувствах се изкормена, разчекната, ранена до кръв и схваната навсякъде. Бях безчувствена от кръста надолу. Стомахът ми гореше, препълнен с отрова. Лицето и устата ми бяха подпухнали, устните сухи и напукани. Знаех какво се бе случило с мен, болката бе доказателството, от което имах нужда. Сега само трябваше да оцелея.