Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Майор Блах затръшна последното чекмедже и погледна Свенсон.
— Да? — попита докторът.
— Вие сте го намерили предния път.
— Да.
— Значи ще ми кажете къде и как.
— Приветствам това, че в крайна сметка проявявате загриженост — отвърна Свенсон презрително. — Смятате ли, че е същата група? Защото ако е така, знаете кои са — и двамата знаете. Ще ги предизвикате ли? Ще отидете при Робърт Вандаариф със сила? При заместник–министър Крабе? При граф Д’Орканч? В оръжейните фабрики на Сонк? Или някой от вас вече знае къде е и можем да сложим край на тази смехотворна шарада?
Свенсон с удоволствие видя как майорът се обърна към Флаус.
— Не знам нищо! — извика пратеникът. — Ако трябва да помолим за помощ персоните, които споменахте — ако те могат да ни помогнат… — Доктор Свенсон изсумтя и Флаус се обърна към майор Блах за помощ: — Докторът още не ни е казал как е открил принца. Може би ще успее да го намери пак.
— Това не е тайна — излъга Свенсон. — Потърсих го в публичния дом — помогна ми един човек от там. Принцът беше точно зад ъгъла. Явно щедрите дарения на Анри Сонк за Института дават известен достъп до него на приятелите на по-малкия му брат.
— Откъде знаехте за бордея? — попита Флаус.
— Не знаех. Просто познавам принца. Но не това е важното! Казах ви с кого беше. Ако някой знае какво е станало, това са те. Не мога да се изправя срещу тези хора. Трябва да го направите вие, хер Флаус, с подкрепата на войниците на майора — това е единственият начин. — Загаси цигарата си в чашката от китайски порцелан, от която бе пил кафе толкова отдавна, и заключи:
— Това няма да ни доведе доникъде.
Взе си шинела и излезе.
Свенсон слезе в кухнята да хапне — не беше ял от часове.
Опитваше се да реши какво да прави. Принцът бе отвлечен веднъж, спасен, после отново отвлечен — следваше единствено, че са същите хора по същите причини. А и угарката не излизаше от ума му.
Един бърз поглед бе потвърдил мисълта, която вече се бе оформила в ума му. Крайчето на угарката бе извито по специфичен начин, който бе виждал предната вечер — от лакираното цигаре на една жена — в хотел „Сен Роял“. Смайващо, умопомрачително красива жена. Освен това беше опасна — очевидно, — но по такъв съвършен начин, че това едва се забелязваше: все едно говориш за някоя кобра — описанието може да включва дължината и окраската й, но не и че притежава смъртоносна отрова, което се разбира априори и човек няма как да го пропусне… дори напротив. Той въздъхна и накара уморения си ум да се съсредоточи, да свърже жената в хотела с възможното й присъствие на покрива. Не успя, но тъй като знаеше, че това ще го отведе при принца, методично започна да рови из паметта си.
Много по-рано през деня, когато беше разбрал, че принцът не се е върнал, а после, че Флаус и Блах също ги няма, Свенсон влезе в стаята на принца и я претърси за възможни улики за плановете на принца вечерта. Като цяло, Карл-Хорст притежаваше хитростта на умна котка или на малко дете. Ако криеше нещо, го криеше под дюшека или в обувката си, но най-често просто го оставяше в джоба на палтото, с което е бил, и го забравяше. Свенсон намери украсени кибрити, театрални програми, визитни картички, но нищо особено и поразително. Седна на леглото, запали цигара и огледа стаята. Нямаше повече идеи. На нощното шкафче до леглото имаше синя стъклена ваза с десетина бели лилии, надвесили главици през ръба. Свенсон я загледа. Досега не бе виждал цветя в стаята на принца, а в целия дипломатически комплекс липсваха такива женствени украси. Не знаеше в комплекса изобщо да има жени, а и Карл-Хорст никога не бе показвал предпочитания към цветята. Може би бяха подарък от Лидия Вандаариф. Може би някаква частица привързаност все пак бе проникнала сред грандиозното шествие на апетитите на Карл-Хорст.
Намръщи се и се наведе по-близо до нощното шкафче, загледа се във вазата. Избърса монокъла си и се вгледа по-внимателно — стъклото бе някак особено, с неравна повърхност и нарочни несъвършенства, отпечатъци и балончета въздух. Той пак се намръщи — имаше ли нещо вътре? Взе един пешкир от масичката за бръснене и го просна на леглото, извади лилиите с две ръце и ги сложи върху него. Вдигна вазата към светлината. Вътре наистина имаше нещо, вероятно друго парче стъкло, което пречупваше светлината, макар самото то да изглеждаше невидимо. Остави вазата, нави ръкава си, бръкна и го извади — правоъгълно парче синьо стъкло, голямо горе-долу колкото визитна картичка. Избърса го с пешкира и го погледна отблизо. След секунди, сякаш го бяха ударили с чук, бе на колене — и тръскаше замаяно глава.