Безсънна (Търсачът в дълбините)

— Съжалявам! — възкликна тя и забърза да настигне приятелите си.

Лукас кръжеше около музея „Гети“ — блестяща бяла сграда, елегантно кацнала на върха на един от по-неугледните хълмове на Лос Анджелис. Бялата каменна постройка, увенчаваща сухия, каменист хълм, поразително наподобяваше Партенона.

Партенонът първоначално е бил съкровищница, затова на Лукас му се струваше подобаващо, че идваше в „Гети“, за да отмъкне няколко монети.

Търсеше място, което да му предостави укритие за краткия миг на приземяването му, когато щеше да му се наложи да забави темпото достатъчно, че да могат да го видят. Лукас влезе толкова бързо, че човек не би могъл да го види, и се спусна на земята толкова леко, че не остави никакви следи от стъпки. В мига, щом докосна земята, Лукас наполовина затича, наполовина литна към вратата толкова бързо, че охранителната камера улови само неясно размазано петно. Спирайки точно до вратата, Лукас застина и изчезна.

През последните няколко седмици се беше научил, че ако не се движеше твърде много, можеше да разпръсква светлината, така че повърхността на тялото му изглеждаше като онова, което се намираше зад нея. В началото, преди да усъвършенства своята „мантия невидимка“, все още беше възможно някой Потомък да различи лека пролука между картината, която Лукас създаваше, и обкръжението му. За щастие само един Потомък някога го беше забелязал и това си беше проклета грешка на самия Лукас.

След половинчасово чакане, през вратата най-после излезе един служител по поддръжката с гребло в едната ръка и сутрешния термос с кафе в другата. Лукас просто се промъкна покрай него и влезе, без да настъпи дори една-единствена аларма. Можеше да изтръгне вратата от пантите й, но не искаше да привлича твърде много внимание към себе си. Не знаеше дали планът му ще проработи, но не искаше семейството му да започне да изпитва подозрения и да се намеси.

Винаги го бяха учили, че музеите са свещени места, защото подслоняваха толкова много реликви на Потомците, но никога не си беше представял, че един ден ще дойде момент, в който да обмисля влизане с взлом в някой. Сега беше отчаян. Трябваше да направи нещо, за да помогне на Хелън.

Баща му беше сгрешил. Нужен беше само един поглед към Хелън — с дрехи, разкъсани и покрити с онази черна кал от Подземния свят — и Лукас разбра със сигурност, че не той е проблемът на Хелън. Беше постъпил, както беше наредил баща му, но тя още страдаше. Да стои далече от нея не беше достатъчно.

Лукас знаеше, че Хелън е силна, и вярваше, че тя взема добри решения дори когато не беше съгласен с нея. Тя беше заявила, че Орион й помага, така че независимо колко силно го разяждаше мисълта за тях двамата заедно, Лукас беше отстъпил.

В нощта, когато загина Пандора, той си беше обещал, докато гледаше зазоряването от платформата на покрива на Хелън, че ще понесе всичко, стига Хелън да продължи нататък и да води пълноценен и смислен живот. Беше се превърнал в създание с изкривено мислене в опита си да прекъсне връзката между тях. И въпреки това тази сутрин тя беше изглеждала по-зле, отколкото преди Лукас да я отблъсне.