Лукс и грях
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-27-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лукс и грях». Краткое содержание книги:
Спенсър без свян пожелава гаджето на ближния си (на собствената си сестра, всъщност), Ариа ловко завърта любовна афера с учителя по английски (току-що го арестуваха в леглото!), Хана използва някои отвратителни трикове, за да се превърне в неотразима красавица, а Емили направо си губи ума по новото момиче (!) в училище… Какви палавници, а? Но — о, вие още нищо не знаете! Още от седми клас сладураните крият една ужасна тайна, която смятат за погребана навеки. У-упс… голяма грешка! Внимавай какво приказваш и дори какво си мислиш, защото не знаеш какви сили ще предизвикаш да го извадят наяве! Като казахме „погребана“ тайна — не подозирахме, че някой наистина ще бъде погребан най-неочаквано…
В един прекрасен ден четирите сладурани започват да получават странни SMS съобщения — всъщност заплашителни послания, подписани от някой неизвестен, с мистериозния инициал „А“. Възможно ли е „А“ да е Аписън — суперпопулярното момиче, изчезнало преди три години? Алисън — мразената и обожавана тяхна най-добра приятелка, техният идол и обект на ужасна завист, техният властелин и низвергнат кумир? Алисън, която знае всичко за всяка от тях… Тръпки да те побият — Алисън я няма, но посланията те карат да мислиш, че тя те наблюдава отнякъде всеки божи ден, всеки миг, дори когато се криеш в собствените си мисли! Реалността крещи, че това е невъзможно. Но ако „А“ не е Алисън, тогава кой е? И как би могъл да знае толкова много за лошите момичета, каквито са били, и за още по-лошите момичета, каквито са станали? Внезапно техните тайни — и най-голямата, и най-малката, дори най-дълбоко заровената — са заплашени да изплуват. Изведнъж се оказва, че в солидния Роузууд вече няма нищо сигурно, а образцовите момичета са малки, сладки — и ужасни — лъжкини. И ще си плащат скъпо за всичко. А това е само началото…
— Е, как си тия дни? — попита другото момиче, докато махаше няколко кичура от очите й.
Тя въздъхна и се опита да заеме по-удобна поза в тясното кресло. Объркана. Потресена от вероятността родителите ми да са расисти. Уплашена, че вземам грешно решение за плуването. Малко смутена, задето седя толкова близо до теб.
— Добре съм — каза накрая.
Мая изпръхтя и отпи глътка уиски.
— Не ти вярвам за пет пари — заяви тя.
Емили замълча. Мая сякаш бе единственият човек, който я разбираше.
— Е, добре, може би не чак толкова.
— Какво има?
Изведнъж Емили усети, че не иска да приказва за плуването, за Бен или за родителите си. Искаше да разговарят за… за нещо съвсем друго. Нещо, което полека й се изясняваше. Може би срещата й с Ариа го отключи. А може би това, че най-сетне отново имаше близка приятелка бе причина онова чувство да се върне. Емили си помисли, че Мая би я разбрала.
Пое си дълбоко въздух.
— Ъ-ъ-ъ, нали си чувала за Алисън, момичето, което преди живееше в твоята къща?
— Аха.
— Бяхме наистина близки и аз, хм, така да се каже, много я обичах. В смисъл, нея и всичко свързано с нея.
Чу как Мая издиша и нервно отпи друга глътка от алкохола.
— Бяхме най-добри приятелки — продължи Емили и опипа с пръсти грубия плат на завесата. — Пукаше ми за нея. Така че един ден, малко като гръм от ясно небе, го направих.
— Какво направи?
— Ами, двете с Али бяхме в дървената къщичка в нейния заден двор — често ходехме там да си говорим. Стояхме си там, обсъждахме момчето, по което тя си падаше, някакъв батко, чието име не искаше да каже, и аз внезапно почувствах, че повече не мога да го тая в себе си. Така че се наведох… и я целунах.
Мая леко издиша.
— Обаче тя не взе участваше в целувката. Дори беше малко хладна и ми каза нещо от рода на „Е, сега поне знам защо така притихваш, докато се преобличаме по физическо!“.
— Боже — каза Мая.
Емили пак надигна бутилката и се почувства замаяна. Никога не беше пила толкова много. А и това бе една от най-големите й тайни, увиснала като бабешко бельо на простор.
— Али каза, че не смята, че най-добрите приятелки трябва да се целуват — продължи тя. — Затова се опитах да го изкарам като шега. Но когато се прибрах у дома, осъзнах истинските си чувства. Тогава й написах писмо, в което й признавах, че я обичам. Но не вярвам да го е получила. Така или иначе, не ми е казвала нищо повече по въпроса.
На голото коляно на Емили капна сълза. Мая я забеляза и я изтри.
— Все още често мисля за нея. — Емили въздъхна.
— Опитах се да потисна спомена, повтарях си, че е заради нашето приятелство и близостта ни, а не заради… нали разбираш… нещо друго, но сега просто не знам.
Поседяха неподвижно няколко минути. Шумът от партито звучеше приглушено. На всеки няколко секунди Емили чуваше изщракването на нечия запалка. Не бе толкова изненадана от това, което току-що разказа за Али. Беше плашещо, разбира се — но също така беше истина. В известен смисъл бе облекчаващо най-сетне да може да го формулира еднозначно.
— Като сме почнали да споделяме — тихо поде Мая, — аз също имам да ти казвам нещо. — Изви ръката си и показа на Емили светлия изпъкнал белег на китката си. — Сигурно си го забелязала.
— Да — прошепна тя, като се взираше в полумрака на павилиончето.
— Остана ми от един от случаите, в които си рязах ръката с бръснач. Не знаех, че ще потъне толкова дълбоко. Имаше адски много кръв. Родителите ми ме закараха в спешното.
— Нима си се порязала нарочно?
— Ами… да. В смисъл, вече не го правя. Поне се опитвам.
— Но… защо?
— Не знам. — Мая сви рамене. — Понякога просто… чувствам, че трябва да го сторя. Може да пипнеш, ако искаш.
Емили докосна белега. Беше изпъкнал и гладък, изобщо не приличаше на истинска кожа. Жестът сякаш бе най-интимното нещо, което някога бе правила. Тя се извърна да прегърне Мая.
Тялото на другото момиче потрепери. Мая зарови глава във врата на Емили. Както преди, миришеше на бананова дъвка. Емили се притисна към малките й гърди. Какво ли бе да се порежеш съзнателно, да гледаш как кървиш? Емили бе имала достатъчно неприятни преживявания, но дори и в най-лошите си спомени — като онзи как Али я отхвърля, или пък този за случката с Джена — се бе чувствала виновна, отвратителна и странна, но никога не бе искала да се самонарани.
Мая вдигна глава и срещна очите й. После, с малко тъжна усмивка, я целуна по устните. Емили примигна изненадано.