Последният заложник

— Това е заблуда. Той е умен, Франк. Отчаян и умен. Съобщи какво става на всяко летище в западния район на Колорадо, което има писта, по-дълга от хиляда и двеста метра. Освен това, ако можеш, накарай да не обслужват никакъв боинг в тази част на щата, докато не разберем къде се намира.

— Ще го направя, но искам да се отправиш на изток.

— Не, Франк. Това е инстинкт, но започвам да разбирам този човек. Онова, което иска той, изисква време. Време и гориво. Повярвай ми.

— Кет, обаждат се от Вашингтон. Лети на изток и говори с него. Опитай се да го следиш.

Тя се замисли за няколко секунди, после стисна зъби и каза:

— Франк, по линията има много атмосферни смущения.

— Какво? Какви смущения, Кет? Чувам те идеално.

— Не те чувам, Франк. Ако ти ме чуваш, отправяме се на юг, за да го пресрещнем. Моля те, алармирай летищата. Пак ще се обадя.

Тя остави телефона и вдигна глава. Бяха се издигнали на две хиляди и петстотин метра и летяха на юг. Плоското било на Гранд Меса остана зад тях, а широката долина — отдолу.

— Може би се е отправил към Монтроуз, Кет.

Тя поклати глава.

— Ще си го помисли, но като имам предвид колко гориво му е останало, според мен ще се спусне в Черния каньон на река Гънисън, предполагайки, че ние няма да се досетим за това. Ще се насочи към летището в Гънисън.

Дейн се обърна да я погледне.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че не съм сигурна. Просто рискувам и разчитам на интуицията си. Може и да греша, но ако ме свържете по радиопредавателя, ще се опитам да го предизвикам.