Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Паблито плачеше, подпрян на рамката на вратата, покрил лице с едната си ръка.
След няколко минути мълчание, прекъсвани само от хълцането му, което щеше да пръсне гърдите му, се опитах да кажа нещо. Не намерих нищо по-добро от една глупост, която изтърсих:
— Забрави ли нещо?
Махна ръка от лицето си, погледна ме и поклати отрицателно глава. Когато изглеждаше вече успокоен, отново избухна в плач. Накарах го да влезе. Ако продължаваше да плаче така, щеше да разбуди всички съседи...
Прегърнах го през рамо съчувствено, защото не бях виждала някой да плаче така, никога не бях виждала подобно отчаяние. Трябва да е много, много нещастен, помислих. Той обви с двете си ръце врата ми и продължи да плаче. Тъй като тежеше повече от мен, разбрах, че ще паднем, но отместих бързо краката си и се изтресохме върху канапето.
Галех косата му, все още стегната в малка опашчи-ца, почти двадесет минути, докато дойде на себе си и започна да говори.
— Може ли да остана да спя тук? — Молбата му ме изненада повече от пристъпа на плач. — Нямам никой, при когото да отида...
— Разбира се, че можеш да останеш да спиш, макар че не те разбирам... — Гледах го дълго, търсейки рани, белези, удари, но не открих нищо. Нищо, което би могло да обясни положението му. Най-.малко приличаше на бездомник. — Нямаш ли дом?
— Имам, живея с Джими, но се скарахме ... Каза, че не смятал да понася повече ревността ми, че съм истерична... ще спи с Марио... днес... след което ме накара... дори не ми разрешава да спя при него...— Думите му бяха накъсани, несвързани, удавени в плач и поради това едва разбираеми. — Не мога да отида там, ще умра... ако отида там, бих'умрял, няма да издържа, освен това ми взе всичките пари, твоите, разбира се, слушай... — Повдигна очите си към мен, като се опита да говори по-ясно. — Благодаря ти за петте хиляди в повече, също и тях ми взе, както и още три хиляди, които имах, и съм без пукнат грош. Моля те, позволи ми да остана тук...
— Хубав подарък ти е направил твоят любовник, мойто момче... — Знаех, че думите ми ще го наранят още повече, но се чувствах задължена да ги кажа. — Разбира се, че можеш да останеш.
Поклати глава в знак на благодарност и продължи да плаче, докато се успокои.
Когато реших, че е достатъчно добре, за да говори членоразделно, го питах къде предпочита да спи.
— Можеш да легнеш при мен на едно голямо легло или в стаята на дъщеря ми, която не е у дома, както желаеш...
— Имаш дъщеря ли? — Изглеждаше много изненадан от съобщението.
— Да, имам дъщеря на четири години и половина, казва се Инес. — Лицето му се оживи. — Учудва ли те?
— Никога не бих помислил, че си майка, защото въобще не ти личи.
— Благодаря ти, страшно харесвам да ми го казват.
— Защо? — вече се усмихваше. — Не разбирам, със или без деца човек е на същите години.
— Мисля, че не би могъл да разбереш, ти си на друга вълна. — Така дадох да се разбере, че въпросът е приключен. — Къде предпочиташ да спиш?
— Ами не знам... Предполагам, че е по-добре да спя при теб. Да се мушна в леглото на четиригодишно дете, не знам. Нещо ми става... — приключи фразата си със смях.
— Хайде в леглото, защото съм много уморена, а и ти, предполагам, също. Днес бе специален ден — опитах се да придам на усмивката си нотка на съучас-тничество. — Първите стъпки винаги са изтощаващи...
Отново се разсмя. Смехът му ми допадаше, беше успокояващ, чувствах се близо до него. В крайна сметка, помислих си, и двамата сме овчици от едно стадо, бели и лъскави, с панделка на врата, моята розова и ужасно удобна, а неговата също розова, но много по-болезнена.
Когато се върнах, след като измих зъбите си, го видях сгушен от моята страна на леглото.
— Имаш ли нещо против да минеш отдясно? — Свалих хавлията и чехлите си. — Това е моето място...
— Няма ли да облечеш нещо за спане?
— Не, винаги спя гола. — Не беше вярно, защото до двайсет години спях облечена в дълги до коленете нощници, но Пабло не искаше да ме вижда повече с
тях. И това бе едно от първите неща, които научих. — Защо? Смущаваш ли се?
— Не, не е това... — Стори ми се дори леко подплашен. — Никога не съм спал до жена...
—' Не се тревожи — опитах се да го успокоя, но не можех да не се засмея. — Няма да те нападна в гръб, обещавам ти.