Кралят на зимата

Артър се изправи и протегна ръце към Моргана. Тя бе по-възрастна от брат си, който беше само на двадесет и пет-шест години, но когато той отвори обятията си за нея, тя заплака и се вкопчи в него, златната й маска дрънна в шлема на Артър. Той здраво я прегърна и нежно я потупа по гърба.

— Скъпа Моргана — каза Артър, — скъпа, сладка Моргана.

Едва когато видях Моргана да плаче в ръцете на брат си, разбрах колко самотна беше тя.

Той я отдели внимателно от себе си и след това с две ръце свали сребристосивия си шлем.

— Имам подарък за теб — каза той на Моргана, — поне така си мисля, може Хигуид вече да го е откраднал. Къде си, Хигуид?

Слугата Хигуид притича, пое шлема с перата и подаде на господаря си огърлица от мечешки зъби, вградени в една златна верига, която Артър постави на врата на сестра си.

— Нещо красиво за прекрасната ми сестра — каза той. След това попита коя беше Рала и когато разбра за смъртта на детето й, на лицето му се изписа такава болка и съчувствие, че Рала се разплака, а той импулсивно я прегърна и почти смачка Мордред, притискайки го към желязната си гръд. После му представиха Гулидин, който разказа на Артър, как бях убил силуреца, за да защитя Мордред и Артър се обърна към мен да ми благодари.

Тогава за първи път видях ясно лицето му.

То излъчваше доброта. Това беше първото ми впечатление. Всъщност, не, Игрейн иска да пиша така. А моето първо впечатление беше, че лицето му е ужасно потно (не е лесно да се сражава човек с метална ризница в летен ден), но след това забелязах добротата в очите му. Човек можеше да се довери на Артър от пръв поглед. Затова жените го харесваха, не защото изглеждаше добре (той не беше кой знае колко красив), а защото те гледаше с искрен интерес и очевидно благоразположение. Той имаше силно скулесто лице, от което струеше някакво въодушевление. Гъстата му коса беше тъмнокестенява, тогава цялата мокра от пот и сплескана от кожената подплата на шлема. Очите му бяха кафяви, носът — дълъг. Той имаше масивна челюст и беше гладко избръснат. Но най-забележителната черта на лицето му беше устата. Тя беше неестествено голяма и всичките зъби си бяха на мястото. Артър се гордееше със своите зъби и ги почистваше всеки ден със сол (ако успееше да намери сол) или просто с вода. Лицето му беше голямо и силно, но това, което ми правеше най-силно впечатление, беше неговата доброта и дяволитите пламъчета в очите. Имаше нещо в лицето на Артър, което излъчваше чувство на радост. То беше толкова силно, че близо до Артър човек можеше да се потопи в тази радост. Още при първата си среща с Артър забелязах, че и мъже, и жени ставаха някак по-весели в неговата компания. Всеки забравяше черните си мисли, чуваше се повече смях. Когато Артър си тръгваше, на хората им ставаше тъжно. Той не ги развеселяваше с особени остроумия или забавни истории. Артър беше просто добър човек с непреклонна увереност, несломима воля и желязна решителност. Тази твърдост на пръв поглед не се забелязваше, самият Артър дори не признаваше, че тя съществува, но тя беше там, в него. Доказателство за това бяха хилядите посечени в битка врагове.