Шогун

— Толкова съм щастлива, Фуджико-сан — призна й Марико в Йедо. — Това пътуване ми достави повече радост, отколкото бих могла да очаквам за двадесет свои съществувания.

— Моля ви да го закриляте и пазите в Осака, Марико-сан. Извинете, но той все пак не е като нас, не е толкова цивилизован, горкичкият. Неговата нирвана е животът, а не смъртта.

И това е все още вярно, отново си каза Фуджико и благослови наум Марико. Да, Марико бе спасила живота на Анджин-сан. Никой друг — нито християнският, нито кой да е от множеството други богове, нито дори самият Анджин-сан или Торанага. Не, само Марико. Спаси го Тода Марико-но-Акечи Джинсай.

Преди да умра, ще построя храм в Йокосе и ще предвидя в завещанието си пари за още два — един в Осака и един в Йедо. Това ще е едно от предсмъртните ми желания, Торанага-сама, каза си тя наум, докато го гледаше кротко и си мислеше щастливо още колко прекрасни неща можеше да свърши за Анджин-сан. За негова съпруга е годна само Мидори и в никой случай Кику. Кику само за наложница, и то не обезателно главна наложница. А владенията му трябва да се разширят до Шимода — най-южната точка на Идзу.

— Веднага ли желаете да потегля, господарю?

— Останете тази нощ тук, а утре тръгнете направо за там, без да минавате през Йокохама.

— Да, разбирам. Извинете, но мога ли веднага щом пристигна, да получа новото владение на моя господар — от негово име?

— Преди да тръгнете, Каванаби-сан ще ви даде нужните документи. А сега ще ви помоля да изпратите при мен Кику-сан.

Фуджико се поклони и тръгна.

Торанага изпъшка сърдито. Жалко, че тази жена толкова настоява да умре. Прекалено е ценна, за да я изгубя по този начин, и е много умна. Ито и Йокосе, значи? Ито — разбирам. Но защо Йокосе? Струва ми се, че нямаше пред вид само това…

Кику се зададе през напечения от слънцето двор. Малките й крачка бяха обути в бели чорапи и тя сякаш не ходеше, а танцуваше — толкова беше елегантна и грациозна с коприненото си кимоно и аленото си чадърче. Всички мъже я гледаха с нескрито възхищение. Ех, Кику, помисли си той. Не мога да си позволя тяхната завист и дори възхищението им. Извини ме. Не мога да си позволя да те имам в този живот — извини ме. Ти трябваше да си останеш в своя Свят на лилиите и върбите като първокласна куртизанка или — още по-добре — като гейша. Ама че чудесно хрумване я осени тази стара вещица! В онзи свят ти щеше да си в безопасност, защото щеше да принадлежиш на много мъже, щеше да си обожавана от всички, щеше да си поводът за трагични самоубийства, яростни кавги и чудни подвизи. От теб щяха да се боят, щяха да те глезят, да те обсипват с пари, от които ти щеше да се извръщаш презрително, и щеше да станеш легенда — докато си красива. А сега? Сега не мога да те задържа — извини ме. На който и самурай да те дам за наложница, ще вземе в леглото си нож с две остриета — красотата, която ще го отвлича от преките му задължения, и повод за завист от страна на всички останали мъже. Така ли е? Много малко от тях ще се съгласят да се оженят за теб — извинявай, но това също е истина, а днес е денят на истините. Фуджико е права. Ти не си обучена да поддържаш домакинството на един самурай, не ми се обиждай. А щом красотата ти повехне — о, гласът ти ще остане, ще останат и остроумието, и умът ти, но въпреки това скоро ще бъдеш изхвърлена на бунището на живота. Извини ме, но това също е вярно. Друга истина е, че най-високопоставените дами от Света на върбите трябва да си останат завинаги там, като управителки на такива домове, след като годините надделеят над красотата. Дори и най-прочутите от тях трябва да си стоят в своя свят — да тъгуват за минали любовници и да давят мъката си по изгубената си красота в саке, разреждано със сълзи. По-второстепенните най-добре да се омъжват за селяни, рибари, търговци на ориз или занаятчии, от чиято среда ти самата произхождаш — рядко цвете, израснало на бунище, сред плевели, по една чиста случайност, наречена карма, за да разцъфне бързо и също тъй бързо да увехне. Тъжно, много тъжно. Как да ти дам деца-самураи?