Шогун
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #1
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Шогун». Краткое содержание книги:
Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество, божественият син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство, можеше да даде титлата.
С назначаването си шогунът получаваше абсолютната власт: печата и правата на императора.
Шогунът управляваше от името на императора.
Да, доволно си помисли Торанага, ти, Оми, наистина заслужаваш добра награда.
— Слушайте, Оми-сан. Битката ще започне след няколко дни. Вие ми служихте вярно. След последното сражение, когато победя, ще ви направя владетел на Идзу, а провинцията отново ще стане наследствено владение на вашия род.
— Много моля да ме извините, господарю, но не заслужавам такава чест.
— Вие сте млад, но имате големи заложби за възрастта си. Приличате на дядо си — и той беше умен, ала му липсваше търпение.
Отново се разнесе женски смях и Торанага се загледа в Кику, като се питаше какво да прави с нея. Накрая се отказа от първоначалното си намерение.
— Мога ли да ви попитам какво имате пред вид под „търпение“, господарю? — попита Оми, който инстинктивно усети, че Торанага очаква да му бъде зададен този въпрос.
Торанага не откъсваше поглед от момичето, което го караше да усеща топлина в сърцето си.
— Търпение означава умението да се сдържаш. Съществуват седем вида чувства, нали знаете? Радост, гняв, притеснение, обожание, скръб, страх и омраза. Ако човек не им се поддава, значи, е търпелив. Аз не съм толкова силен, колкото бих искал да бъда, но затова пък съм търпелив. Разбрахте ли ме?
— Да, господарю. Много добре ви разбрах.
— А търпението е крайно необходимо качество за един водач.
— Да.
— Ето например онова момиче. То отвлича вниманието ми — прекалено е красива и изискана за мен. Аз съм прост човек и не мога да оценя съвършенството й. Затова реших, че мястото й не е до мен.
— Но, господарю, дори като една от по-второстепенните ви жени… — Устните на Оми изричаха учтивите думи, но и двамата знаеха, че това са само задължителни фрази, лишени от искреност, а Оми в душата си се молеше, както не се бе молил през целия си живот, макар да знаеше, че никога няма да произнесе на глас молбата си — кое е възможно и кое не е.
— Напълно съм съгласен с вас — кимна Торанага. — Но големите таланти заслужават да се правят жертви за тях. — Той не откъсваше поглед от нея. Тя продължаваше да хвърля ветрилото си и да лови ветрилото на прислужничката си, а смехът и веселието й бяха заразителни. В следващия миг някакви коне скриха от погледите им двете момичета. Извини ме, Кику-сан, но трябва да се откажа от теб, да ти осигуря постоянно място някъде далеч от мен. Защото аз наистина започвам много да те харесвам, макар че Гьоко не би ми повярвала, ако й призная тази истина, нито пък Оми, нито дори ти самата. — Кику-сан заслужава да има свой дом. Свой съпруг.
— По-добре наложница на най-добрия самурай, отколкото съпруга на някой селянин или търговец, колкото и да са богати.
— Не съм съгласен с вас.
За Оми въпросът беше приключен. Карма, каза си той и усети как го обзема непоносима тъга. Преодолей мъката си, глупако! Законният ти господар е решил така, значи — край! Мидори е прекрасна съпруга. Майка ти ще стане монахиня, значи, в дома ти ще се възцари хармония.
Стига толкова тъга за днес. Стига ти и толкова щастие, ще станеш даймио на Идзу и командир на полка, а Анджин-сан остава в Анджиро, което означава, че първият кораб ще бъде построен в Идзу — в твоите владения. Не тъгувай. И без това животът е само тъга. Кику-сан си има своя карма, ти — твоята, Торанага — неговата, а съдбата на Ябу показа колко е глупаво човек да се тревожи за каквото и да било.
Оми вдигна поглед към Торанага — вече беше с бистър ум, всичко си отиде на мястото.
— Моля да ме извините, господарю. Нещо се бях разсеял.
— Ако желаете, можете да се сбогувате с нея, преди да отпътувате.
— Благодаря. — Оми уви отново главата на Ябу. — Да я заровя ли, или да я изложа на показ?
— Забучете я на копие с лице към изгорения кораб.
— Добре, господарю.
— Какво беше предсмъртното му стихотворение?
Торанага се усмихна.
— Интересно — произнесе той.
Оми се поклони, подаде увитата глава на един от хората си и мина през конете и самураите, за да влезе в най-отдалечената част на двора.
— Здравейте, Кику-сан — обърна се той към нея любезно, но официално. — Толкова се радвам, че ви виждам в добро здраве и щастлива.
— Аз съм с господаря си, Оми-сан, а той е силен и доволен. Как мога да не съм щастлива?
— Сайонара, Кику-сан.
— Сайонара, Оми-сан — поклони му се тя и осъзна, че това е краят — нещо, за което по-рано не се беше замислила. От очите й бликнаха сълзи, тя ги избърса, поклони се отново, а той си тръгна.
Кику го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше с твърда стъпка. Идваше й да ревне на глас, защото сърцето й се късаше, но отново — както винаги — чу думите, произнесени за кой ли път мило и мъдро: „Защо плачеш, детето ми? Ние, жените от Света на върбите, живеем само заради сегашния момент, за да съзерцаваме вишневия цвят, снега, кленовите листа, да изпитваме удоволствие от песента на щуреца и красотата на луната, която изтънява и пак се изпълва, да пеем песните си, да пием чай и саке, да се наслаждаваме на парфюмите и милувката на коприната, да доставяме удоволствие и да се носим по течението — винаги по течението. Чуй, дете — никога не бъди тъжна, нека течението на живота те носи като водна лилия. Колко си щастлива, Кику-сан! Ти си принцесата на Укийо — Света на водните лилии, затова се остави на течението, живей за момента…“