Шогун

Настъпи мъртва тишина и Блакторн разбра, че всички чакат да видят как ще постъпи. Много се ядоса на себе си, защото заповедта си беше заповед и той, без да иска, бе издал смъртна присъда, която човекът не заслужаваше. Замисли се.

— Торанага-сама заповед — всички да знаят да плуват. Така ли е? Всички мои васали да знаят да плуват до един месец. А вие — във водата. Научете първи урок.

Самураят унило се запъти към морето — убеден, че с него е свършено. Блакторн влезе заедно с него и щом онзи започна да потъва, веднага го издърпа на повърхността за косата и продължи да го учи. Оставяше го от време на време да потъва, но никога опасно. Така стигнаха до развалината. Самураят кашляше, плюеше вода и се вкопчи отчаяно във въжетата, но той го задърпа отново към брега и на двадесетина метра от плитчината го пусна сам.

— Плувай!

Човекът се справи криво-ляво и се измъкна на брега като полуудавена котка, решен вече никога да не се прави на важен пред господаря си. Другарите му гръмко го поздравиха и се превиваха от смях — онези, които знаеха да плуват.

— Много добре, Анджин-сан, много мъдро! — смееше се Нага. — Ще изпратя да донесат бамбук за сала. Утре ще го имате.

— Благодаря.

— Днес ще дърпаме ли още?

— Не, не, благода… — Блакторн млъкна и засенчи с ръце очите си от слънцето. На една от дюните в далечината бе застанал отец Алвито и ги наблюдаваше. — За днес свършихме. Моля, извинете ме за момент.

Тръгна към дрехите си, но хората му го изпревариха и ги донесоха тичешком. Той се облече, без да бърза, затъкна мечовете и се приближи до Алвито.

— Добър ден — поздрави го той.

Свещеникът изглеждаше измъчен, лицето му беше изпито, но в погледа му прочете същата дружелюбност, както преди яростната им кавга по пътя за Мишима. Блакторн реши да внимава повече.

— Добър ден, лоцмане. Утре рано сутринта си тръгвам а ми се искаше да Поговорим. Имате ли нещо против?

— Абсолютно нищо.

— Какво се опитвате да направите — да изтеглите кораба?

— Да.

— Боя се, че ще е безсмислено.

— Нищо. Въпреки това ще опитам.

— Наистина ли вярвате, че ще можете да построите друг кораб?

— О, да — отвърна Блакторн търпеливо и се замисли какво ли всъщност е намислил езуитът.

— Ще докарате ли останалата част от екипажа да ви помага?

— Не — отговори Блакторн след кратко мълчание. — Те предпочитат да си останат в Йедо. А като завърша кораба… Има достатъчно време, ще успея да ги докарам.

— Те живеят в селището на ета, нали?

— Да.

— Затова ли не ги искате тук?

— И затова.

— Не ви обвинявам. Доколкото разбрах, станали са големи кавгаджии и почти през цялото време са мъртвопияни. Научихте ли, че преди една седмица са се скарали жестоко и къщата им изгоряла до основи?

— Не. Някой пострадал ли е?

— Не, но само благодарение на божията милост. Следващия път… Един от тях измайсторил казан за варене на спирт. Ужасно е, като си помисля какво прави алкохолът с хората.

— Да. Жалко за къщата. Ще си построят друга.

Алвито кимна и погледна към кораба, заливан от вълните.