Шогун

— Шигата га най, отче. Скоро ще имам друг кораб.

— Какъв по-точно?

— Достатъчно голям и силен.

— За да може да нападне Черния кораб ли?

— За да може да ме отведе обратно в Англия… и да мога да се защитя от чужди нападения.

— Всичкият ви труд ще отиде на вятъра.

— Искате да кажете, че ще има ново „природно бедствие“?

— Да. Или саботаж.

— Тогава ще построя още един, а ако и с него стане нещо — още един. Или ще си построя кораб, или ще си запазя място на чужд, а като стигна в Англия, ще изпрося, наема, купя или открадна кораб и ще се върна обратно тук.

— Да, знам. Именно затова никога няма да напуснете тези брегове. Прекалено много знаете, Анджин-сан. Казал съм ви го преди и пак ви го повтарям, и то без никаква злоба. Това е самата истина. Вие сте храбър човек, достоен противник, заслужавате уважение и аз ви уважавам. Между нас би трябвало да цари мир и съгласие. Ще ни се налага често да се срещаме през следващите години — ако оцелеем след войната.

— Ще се срещаме ли?

— Да. Вече добре владеете японски език и скоро ще станете личен преводач на Торанага. Двамата с вас не би трябвало да се караме. Боя се, че съдбите са ни преплетени. Доколкото знам, и Марико-сан ви е казвала същото.

— Не, не е споменавала такова нещо. Какво друго ви каза?

— Помоли ме, дори настояваше да бъда ваш приятел и да ви закрилям, ако мога. Сега не съм дошъл тук да ви дразня, Анджин-сан, нито да се карам с вас, а да ви помоля да се сдобрим, преди да си тръгна.

— За къде заминавате?

— Първо за Нагасаки, а оттам с кораб за Мишима. Чакат ме търговски преговори. А оттам — накъдето нареди Торанага или където ще се състои битката.

— Ще ви пуснат ли да пътувате свободно въпреки войната?

— О, да. Те имат нужда от нас — който и да победи, все ще има нужда от нас. Убеден съм, че можем да се държим като разумни хора и да се сдобрим. Моля ви заради Марико-сама.

Блакторн не каза нищо.

— Веднаж вече сключихме примирие по нейна молба — обади се той след малко. — Сега ви предлагам същото — примирие, а не мир, при условие, че обещаете да не се приближавате на повече от петдесет мили до моята корабостроителница.

— Съгласен съм, лоцмане, разбира се, че съм съгласен. Но вие напразно се боите от мен. Щом искате обаче, добре — примирие в нейна памет. — Алвито протегна ръка. — Благодаря ви.

Блакторн му стисна ръката.

— Скоро в Нагасаки ще се състои погребението й — в катедралата. Делегатът-посетител лично ще отслужи литургията Анджин-сан. Ще погребем част от пепелта й.

— Това би й доставило удоволствие.

Блакторн се загледа в изгорелия си кораб, после отново погледна Алвито.

— Два дни преди да умре, тя помоли Делегата-посетител за последно причастие и го получи — продължи свещеникът.

— Значи… значи, е знаела, че ще умре… Каквото и да се бе случило, тя е била сигурна жертва.

— Да. Господ да я благослови.

— Благодаря ви, че ми го казахте.

— Сайонара, Анджин-сан — отново му подаде Алвито ръката си.