Шогун

Кику избърса още две сълзи — последните. Глупаво момиче! Как можеш да плачеш?

Стига толкова! — каза си тя. Та ти имаш такъв изумителен късмет. Наложница си на най-великия даймио, макар и доста второстепенна, неофициална, но какво значение има — нали синовете ти ще се родят самураи! Нима това не е най-великият дар на земята? Още на времето ясновидецът ти предсказа това невероятно щастие. Ти тогава не повярва, а ето че всичко се сбъдна. Ако трябва да плачеш, има по-важни неща, за които да проливаш сълзи. Например за семенцето, което бе покълнало в утробата ти, и онази противна отвара, която ти го отне. Но защо да плачеш и за това? То не беше още дете, пък и кой беше баща му? Кой наистина?

— Не знам, Гьоко-сан, не знам със сигурност, много съжалявам, но мисля, че е на, моя господар — каза тя най-сетне, защото така й се искаше то да е негово и да е самурай.

— Ами ако се роди със сини очи и светла кожа? И това може да се случи, нали? Я преброй дните.

— Толкова ги броих и преброявах, толкова ги изчислявах…

— Тогава бъди честна поне пред себе си. Много се извинявам, но трябва да осъзнаеш, че бъдещето и на двете ни зависи сега единствено от теб. Имаш още много време да раждаш — та ти си само осемнадесетгодишна, детето ми. Но трябва да си сигурна в бащата.

Да, съгласи се тя отново, колко сте умна, Гьоко-сан, и колко бях глупава — като омагьосана. Беше само едно „то“. Колко сме мъдри ние японците, защото знаем много добре, че детето става дете едва когато навърши тридесет дни — тогава духът му се заселва за постоянно в тялото му и кармата му става неразделна част от него. Ах, колко ми провървя! Искам да имам син — и после още един, и още един и нито едно момиче. Горките момиченца! О, богове, благословете ясновидеца и благодаря ви, благодаря за своята карма, че се ползувам с благоволението на великия даймио, че синовете ми ще се родят самураи, и направете ме, моля ви, достойна за такава завидна участ…