Фурията на принцепса

Нещо се удари в стената на паланкина, окървавени пръсти разбиха прозореца до Ерен и отчаяно се вкопчиха в рамката на прозореца, въпреки острите фрагменти счупено стъкло, които бяха останали по нея. Ерен се наведе и видя млад рицар Аери, който с всички сили се държеше с едната си ръка — лицето му беше пребледняло, а другата му ръка висеше безпомощно.

Ерен се освободи от ремъците си и отвори вратата на екипажа. Отворената врата подейства като спирачка и накара паланкина да завие, а вратата създаде нещо като заслон от въздушния поток. Ерен уви единия ремък около китката си, наведе се през вратата на паланкина и посегна към ранения рицар. Хвана мъжа за кожената яка. Рицарят изкрещя при неочакваното докосване, след което насочи ужасен поглед към Ерен.

Курсорът стисна зъби и с вик задърпа с всички сили, използвайки краката и гърба, както и ръката си. Хрумна му, че ако ремъкът се скъса, той и младият рицар със сигурност ще паднат и ще се пребият, но сега нямаше време да се притеснява за това.

За щастие младият рицар не беше много едър или обременен с броня, така че Ерен успя да го изтегли в паланкина, но не и да го хвърли на пода.

— Вратата! — извика Първият лорд, помагайки му да вмъкне ранения докрай. — Затвори я! Забавя ни!

Ерен залитна в диво люлеещия се паланкин, докато се опитваше да прекрачи над ранения рицар, и се наведе да хване вратата. За миг погледна надолу. Паланкинът се носеше с опасна скорост и се плъзгаше на около тридесет фута над шестфутови треви в централните равнини на долината Амарант. Слънцето беше почти залязло, а небето — алено и тъмносиньо.

И освен това беше пълно с ворди.

Ерен не беше сигурен какво точно вижда. Той лесно разпозна познатите фигури на рицарите Аери, в техните защитни костюми, обвити и поддържани от потоците вятър, създадени от техните въздушни фурии.

Но там имаше още много, наистина много странни тъмни фигури с полупрозрачни зеленикави крила, като на водни кончета. Инстинктивно той вдигна поглед и видя как един от враговете се насочва надолу към него. Имаше секунда, може би две, за да го разгледа.

Изглеждаше почти като човек. Имаше две ръце, два крака, една глава и лице с човешки очертания, което беше ужасно плоско, с изключение на фасетните очи. Над раменете му пърхаха крила на водно конче, а всяка ръка завършваше не с длан, а с лъскав, подобен на коса нокът, дълъг почти два фута — почти със същата дължина, осъзна Ерен, като гладиуса на легионер.

Бронята му също наподобяваше легионерска, въпреки че без никакво прекъсвания преминаваше в кожа и се състоеше от същия лъскав, тъмен хитин.