Пурпурно небе [bg]

Иън се изкиска сам. Искрено се съмняваше, че някой би му повярвал, че мъжът, покорил Мьолнир, е слуга на Иън. Това нямаше никакво значение за младежа. Така и не му стана приятно, докато хазяинът му се представяше за негов паж.

Само че този път пътуването щеше да е съвсем различно от предишния, също както миналия път бе коренно различен от първия. Имаше нещо вярно в приказката, че човек никога не може да влезе в същата вода.

Тясното чело на Валин се смръщи, сякаш се бореше да измисли нещо, а тази задача го затрудняваше и му бе напълно чужда.

— Да, височайши — каза той. — Разбира се, че можем да постъпим тъкмо както казваш. Стига това да е твоето желание, веднага ще минем по този път. — Той протегна късата си ръка с дебели пръсти. — Ала няма ли да бъде по-добре, ако аз понося екипировката ти, защото сега вече силата ми се възвърна. Позволяваш ли ми?

— Не, не може — отвърна Иън. — Мога сам да си нося раницата, а меча винаги го нося аз — каза той. „А сред многобройните ми умения е способността ми сам да си избърша носа — както и собствения си задник, ако искаш да знаеш“.

Рамото все още го болеше, но не чак толкова силно, колкото преди. Сякаш имаше нещо специално във въздуха на Тир На Ног, което изненадващо бързо го лекуваше и ободряваше, ако не това, то поне бе успяло да облекчи възпалението и да намали напрежението му. Каквото и поражение да бе останало след падането, Фрея лесно щеше да го излекува; целебният й допир бе в състояние да премахне много по-страшни рани.

Само че той изобщо не бе сигурен дали Валин говореше искрено за подобреното си здраве, а и той самият с удоволствие би направил една малка почивка.

— Хайде, пет минутки — каза той, а когато забеляза удивения поглед на джуджето, разбра, че е крайно време да престане да му говори на английски. — Да спрем за малко да отдъхнем — каза той. Пет минути щяха да са достатъчни. Беше важно да им е достатъчно, не биваше да се застояват, за да не се охладят прекалено мускулите им. За един ден можеш да минеш много път само с няколко наистина кратки почивки и въпреки това в края на деня да ти е останала достатъчно енергия, за да направиш лагер.

Сви рамо, за да остави раницата на земята, а след това се настани на гладка скала и направи знак на Валин да стори същото.

— Покажи ми раната си — каза той.

Джуджето вече бе оставило на земята и двете раници, беше отворило едната и бъркаше вътре. Извади сребърно шише с интересни извивки, протегна го в дебелата си ръка и се усмихна широко.

— Твоят хирург изпрати това за теб — каза той, когато му го подаваше. — Каза ми да ти обясня, че е вместо лекарство, и ако решиш, че имаш нужда от лекарство, да пийнеш от него.

Това бе типично в стила на Док. Иън пое шишето.