Момичето и нощта [bg]

Отначало бях търсил непрестанно Венка, след това, с течение на годините, бях чакал тя да ме намери. Но никога не се бях примирил, защото криех в ръкава си коз, известен само на мен. И един спомен. Не официално доказателство, а вътрешно убеждение. Такова, което в един съдебен процес можеше да съсипе нечий живот или да му даде нов импулс.

Случката бе отпреди няколко години. През 2010 г. в дните между Коледа и Нова година Ню Йорк беше парализиран от снежна буря — една от най-страховитите, които бяха връхлитали града. Летищата бяха затворени, всички полети бяха отменени и в продължение на три дни Манхатън живя под снежна и ледена покривка. На 28 декември апокалипсисът приключи и Ню Йорк цял ден бе окъпан от лъчите на ярко слънце. Към обяд излязох от апартамента си и отидох да се разходя в Уошингтън Скуеър Парк. Като влязох в парка, на алеята, където се срещаха шахматистите, се изкуших да изиграя една партия със Сергей — стар руснак, с когото вече няколко пъти бях играл шах. В партиите за по двайсет долара мъжът винаги ме бе побеждавал. Така че седнах срещу него на каменната маса, твърдо решен да взема своя реванш.

Спомнях си отлично този момент. Предстоеше ми интересен ход — да взема офицера на противника си с моя кон. Взех моята фигура от шахматната дъска и вдигнах поглед. И точно тогава сякаш кинжал прободе сърцето ми.

В края на алеята, на петнадесетина метра от мен, видях Венка. Потънала в четенето на някаква книга, тя седеше на една пейка с кръстосани крака и картонена чашка в ръка. Беше прекрасна. По-лъчезарна и по-очарователна от времето в гимназията. Носеше светли джинси, яке от еленска кожа с цвят горчица и голям шал. Макар да беше с шапка, видях, че косата й е по-къса и е загубила червения си оттенък. Разтърках очи. Тя държеше в ръка моя книга. Тъкмо се канех да й се обадя, когато тя вдигна глава. За момент очите ни се срещнаха и…

— Е, ще играеш ли, или не? — възкликна въпросително Сергей.

За няколко секунди изгубих Венка от поглед точно когато група китайци влезе в парка. Станах и тичешком си проправих път през тълпата, за да я намеря, но когато стигнах до нейната пейка, тя беше изчезнала.

Можех ли да твърдя, че не ми се е привидяло? Бях я зърнал за миг, признавам. Тъй като се страхувах, че картината ще избледнее, аз си я бях представял отново и отново, за да я запечатам в ума си завинаги. Бях се вкопчил в нея, защото ме успокояваше, но знаех, че е много ефимерна. Всеки спомен съдържа частица измислица и се видоизменя с времето, а този беше прекалено хубав, за да е истина.

Минаха години и накрая взех да се съмнявам в истинността на това видение. Навярно сам си бях внушил нещо. Днес този епизод придобиваше особен смисъл. Припомних си това, което ми беше казал Клод Анжвен — бившият главен редактор на „Нис Матен“. „Всички ние пропуснахме нещо в разследването. Казано накратко, смятам, че дори разследването бе водено в погрешна посока. От самото начало ни убягна най-същественото“