Игри на злото [bg]

Бари мимоходом отбеляза, че на Лиса се е наложило да направи временни подобрения, за да е по-удобно на Адам, но нямаше нищо необратимо. Всичко лесно можеше да се върне към предишното положение. Скоро Бари щеше да си намери работа и да изкара достатъчно, за да осигури ново обзавеждане на къщата.

Облицованата с тухли газова камина също беше премахната и заменена с вграден в стената екран, по който играеха електронни пламъци.

И това лесно можеше да се оправи.

— Кой е, скъпа? — обади се от кухнята Адам.

Бари хвърли поглед към брат си, смътно си даде сметка, че сега кухненските повърхности и вратичките на шкафчетата са свалени на по-ниско ниво, но погледът му веднага беше привлечен от разрошените руси къдрици на дъщеря му. Дъхът му секна. Беше по-красива, отколкото я помнеше.

В очите на Адам се мерна страх, но той обви закрилнически с ръка момиченцето.

Бари усети пронизваща болка. Той й беше баща, нямаше нужда да я пазят от него!

Погледът на брат му беше леден.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Дойдох да видя семейството си, разбира се — отвърна простичко Бари. Нямаше защо да се държи враждебно. Беше дошъл, за да си върне предишния живот, а Адам щеше да бъде изхвърлен. Към него можеше да изпитва единствено съжаление.

— Иди си в стаята, Амилия.

Детето погледна към купите и приготвените продукти за торта на плота.

— Но, татко…

Чичо, помисли си Бари, но не каза нищо. Това беше без значение. Тя скоро щеше да разбере кой е истинският й баща.

— Моля те, Амилия — настоя нежно Адам.

Момиченцето кимна и тръгна към вратата.

Когато мина покрай Бари, той разроши меката й косичка. Амилия се дръпна от докосването му. Бари не се разсърди: разбираше детето. То не го познаваше. Но щеше да го опознае.

— Много добре знаеш, че нямаш работа тук.

Жена му се беше изправила пред него, скръстила ръце на гърдите си.

Бари пристъпи към нея.

— Лиса, трябва да поговорим.

Тя направи крачка назад.

— За какво?

— За нас.

Бари дочу жуженето на мотора на инвалидната количка откъм кухнята. Звукът за пореден път доказа, че Алекс беше права, като го насърчи да дойде тук. Нямаше начин Лиса да е щастлива!

Бари лично беше построил затвора, в който беше пленена тя, и сега пак той щеше да я освободи от него.

— Бари, няма никакво „ние“.

— Мила, можем да опитаме отново…

— Не ме наричай „мила“! — озъби се Лиса.

— Време е да си вървиш — обади се Адам.

Бари се извърна към брат си.

— Това няма нищо общо с теб. Всичко е между мен и жена ми.

Адам посегна към телефона до дивана. Бари го сграбчи от ръката му и изтръгна кабела от стената.