Игри на злото [bg]

— Не, но адвокатът май си го носеше.

— На какво залагаш?

— На „виновен“ — Ким знаеше, че е направила всичко по силите си престъпникът да влезе в затвора. В случая с измамника всички парченца от пъзела бяха по местата си. При случая Дън обаче нещата не стояха точно така.

— Спри тук — заръча тя, когато стигнаха „Бруърс Уорф“ — кръчма в самия край на крайбрежния комплекс. Комплексът се състоеше от барове, ресторанти и офис сгради, построени по дължината на канала в Дъдли. Преди на същото място се намирала известната стоманолеярна „Раунд Оук“, която в най-добрите си години осигурявала работа на 3000 души, а преди да я затворят през 1982-ра година, изхранвала 1200 семейства.

— Какво, бира ли ти се допи?

— Не, само кафе. Ти черпиш.

Брайънт изохка и паркира колата. Кръчмата беше празна — обедната почивка беше отминала, а краят на работния ден беше още далеч.

Ким се настани до витрината и се загледа в черно-белите орнаменти от ковано желязо на моста, който прехвърляше канала.

Брайънт сложи на масата две кафета.

— Знаеш ли, началник, сега се замислих. Откак те познавам, не съм те виждал да близваш алкохол.

— Така е, защото не пия, Брайънт.

Заинтригуван, сержантът се приведе напред.

— Дори чаша вино от време на време?

Тя поклати отрицателно глава.

— Някоя и друга глътка на Коледа?

Ким присви очи. Брайънт знаеше, че тя мрази Коледа.

— Добре, все едно. Значи никога не си опитвала алкохол?

— Не съм казала това.

— Не ти харесва на вкус значи?

— Пак не позна. Дай да не говорим повече за това.

Брайънт придърпа стола си по-близо до масата.

— О, няма начин! Кажеш ли „дай да не говорим“, това значи, че има за какво говорим!

Чудесно, няма що! Сама се беше хванала в капана.

— Всъщност, второто ти предположение беше правилно. Не ми харесва на вкус.

Брайънт потърка брадичката си.

— Не, не ти вярвам.

— Стига, Брайънт — той понякога просто не се сещаше да спре. Само на него Ким позволяваше да я притиска така.

— Може би не искаш да рискуваш да се направиш на глупачка, защото, пийнеш ли, падат всичките ти задръжки. А може пък да си алкохоличка — сержантът замълча. — Алкохоличка ли си?

— Не.

— Защо тогава не пийваш по някое питие от време на време?

Ким се обърна и се втренчи в него, като го принуди да я погледне право в очите.

— Защото почна ли, може никога да не спра.

Да му се не види, не искаше да прозвучи така.

Тя се извърна и пак се загледа навън. Вечерта в деня, в който поставиха надгробната плоча на Майки, се беше почерпила с една голяма бутилка водка и една малка кока-кола.

От случая, освен потресаващия махмурлук, Ким помнеше и предизвиканата от алкохола забрава. В рамките на няколко часа болката и загубата се бяха стопили, а съзнанието й беше напълно свободно от всяка омраза и вина. Ким не смееше да се върне в онова блажено място, защото се боеше, че може да пожелае да остане там завинаги.

— Багети с пилешко? — попита келнерът, понесъл по една чиния във всяка ръка.