Край Бизоновото езеро

— Никога и тъкмо затова най-добре зная какво му е на човек!

— Ще ви дам един добър съвет: стреляйте, мушкайте и удряйте само натам, където стои някой индианец, ама не пък покрай него, защото колкото повече избиете, толкоз по-малко ще ви измъчват, когато ви заловят!

— Защо пък точно мен ще заловят?

— За да ви бъде за в бъдеще един добър урок, сеньор.

— Благодаря за бъдещето, ако ще трябва да бъда жив опечен!

Бараха се намираше в такова душевно състояние, че му идеше да застреля Бенито вместо някой индианец. Погледна свъсено бялата повърхност на пустинята, където сега се забелязваха фигурите на ездачи, приближаващи лагера.

— Запалете всички огньове! Идат! — извика дон Естебан. Няколко мига по-късно червено зарево заля целия лагер и освети авантюристите на техните постове, с карабини в ръце и стъкмени коне край себе си. Наоколо владееше тишина, в която имаше нещо ужасяващо.

— Ето ти го на — каза Бенито на Бараха. — След няколко минути в ушите ви ще прокънти ревът на червените дяволи като тръбите на Страшния съд. Казвам ви го, макар да познавам слабо обичаите на индианците.

— Я стига! — рече Бараха. — Вие сте най-добрият тигърски и индиански познавач, когото съм виждал през живота си, ама защо тровите с познанията си живота на другите хора.

— Имате ли някакво желание или последна воля, сеньор Бараха?

— Защо?

— Защото сега всеки от нас трябва да очаква, че ще бъде скалпиран и удушен. А после — вярвайте на думите ми — ще е твърде късно за последно желание.

— Е добре, моето последно желание е: Дано дяволът препусне с цялата тая индианска пасмина към пъкъла макар!

— В такъв случай сатаната ще трябва да е добър ездач, защото, казвам ви, никой не умее да язди така, както тези червенокожи, най-много Тибурсио Ареляно да прави изключение, от него вероятно и те биха могли да научат едно-друго. Те яздят като духовете, които в полунощ… Те идват и вие сам ще видите как яздят!

Стогласен рев прозвуча пред укреплението.

Който е срещал само «мансас», той не може да си представи техните диви сродници. Нищо не прилича по-малко на дегенериралия род червенокожи, живеещи по градовете, както дивият, необуздан син на прерията, пред когото човек и животно треперят.

Апачите се бяха отказали от обичайната си тактика — внезапното, бързо като стрела нощно нападение. Те разхождаха с неописуем вой конете си нагоре-надолу пред лагера. Огньовете хвърляха трепкаща светлина върху нацапотените им с крещящи бои лица. Дългите им коси се развяваха на вятъра, ремъците по дрехите им просвирваха като змии около тях при препускането. Те приличаха на демони.

Сред членовете на експедицията имаше само неколцина мъже, които нямаха причина да отмъщават на индианците заради някаква неправда. Никой от тях обаче не бе изпълнен с такава пламтяща омраза към диваците, както Педро Диас. Видът на неговите смъртни врагове му действаше така, както аленочервеният цвят на бика и той само с мъка устояваше на изкушението да изскочи навън и да извърши едно от онези геройства, направили името му толкова страховито за червенокожите. Но сега се налагаше да обуздава своето палещо нетърпение.