Край Бизоновото езеро
- Автор: Май Карл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Гея-Либрис
- ISBN: 954-9550-09-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Бизоновото езеро». Краткое содержание книги:
Той насочи коня си на изток.
— Шейсет човека! Това е твърде, твърде много. Бонансата ще се раздели на прекалено малки дялове. Но аз ще се погрижа по-голямата част от тези алчни хора да се разкара от пътя ми. Колкото повече от тях опитат индианските куршуми, толкова по-голям ще е паят ми. И ако диваците не са внимателни, аз ще ги накарам да станат такива!
Не беше яздил и половин час из равнината, когато забеляза многобройни конски следи.
— Това са апачите. Вижда се от отпечатъците на неподкованите им коне.
Той прегледа внимателно дирите.
— Изкачили са се от оная страна там и наброяват над сто души. Това е гибел за кервана, а и за мен. Ще изчакам, докато укрепят лагера, след което експедицията поне няма да бъде напълно смляна.
Кучильо слезе от коня и се просна на земята. От възвишението, на което лежеше, виждаше цялата околност, така че нямаше защо да се опасява от изненадващо нападение.
— Ще има обсада и битки, в които няма да участвам, защото аз единствено знам къде се намира бонансата и ще трябва да бъда пазен. По време на тази обсада вероятно ще ми се удаде възможност да отскоча сам до Златната долина и да предприема нещо в своя полза. Плейсърът всъщност си е все още мой — заплатил съм го с едно хубаво ръгване на ножа си.
Кучильо извади цигара и я запали.
— Ужасна борба беше — живот за живот, смърт за смърт — продължи да си мърмори. — Тоя Ареляно беше здрав мъжага и ме превъзхождаше. Ако не му бях причинил по време на сън оная рана по главата, то не знам в крайна сметка кой щеше да изчезне във водите на Хила. Най-сигурното ръгване, което съм правил, наистина, беше онова навремето в Еланчове. То ми донесе неколкостотин унции, макар и да бях принуден да зарежа скъпоценния вързоп, защото оня мигелет междувременно довтаса. Поразително! Сега той е ловец на мечки и било писано да се срещнем тук, в Мексико. Ама мярна ли го още веднъж, ще си разчистя сметките с него. Ще ми плати той за изгубената бохча, както е вярно, че се казвам Кучильо — поне засега, защото кой ще ми попречи да се окича с някое знатно име, когато оплячкосам бонансата?
Кучильо почака още един час, после яхна коня и го подкара бавно и предпазливо по намерените следи.
Към лагера се издигна висок бял пушек.
— Аха, захванали са се с ковачницата и готвенето! Укреплението е готово и сега мога да отида и да доведа червенокожите.
Пришпори коня си и скоро стигна до един хълм, от който видя индианците пред себе си, но и те го забелязаха и нададоха викове.
Други двайсет яздеха през равнината по реката. Това бе отделението, изпратено срещу тримата ловци от острова. Останалите се понесоха, размахвайки копия, към него.
Кучильо обърна рязко коня и пое обратно, но не бързаше особено, а внимаваше да поддържа една сигурна преднина пред диваците. Ни най-малко не го беше грижа да предупреди час по-скоро дон Естебан за заплашващата го атака. Знаеше също, че индианците предпочитат да нападат през нощта, и ето защо не се учуди, че те яздеха с бавен ход след него.
Не беше изминал половината път до лагера, когато чу откъм реката изстрел, последван от няколко други. Битката между апачите и «гарнизона» на острова беше започнала.
Спря стъписан. Можеше да го стори, защото индианците зад него също бяха спрели. Кои ли можеха да стрелят там? Реши да не продължава пътя си, преди раздвижване на апачите да го принуди.
В лагера също бяха чули изстрелите и се впуснаха в какви ли не предположения.
Дон Естебан дълго и напразно бе чакал завръщането на Кучильо и затова изпрати човек след него, който попадна в ръцете на диваците и бе удушен и скалпиран пред очите на Боа роз, Пепе и Фабиан.
Водачът на експедицията нямаше ни най-малко основание да вярва на някогашния си моряк повече, отколкото на всеки друг. След кратък размисъл той стигна до извода, че онзи всъщност няма основателна причина да се отдалечи сам от бивака. Кучильо би трябвало да знае достатъчно добре местоположението на бонансата и да не му се налага да я търси. А като си спомни и за искането да бъде запален високо пушещ огън, Дон Естебан не можеше да се отърве от споходилото го опасение.
Земята започна да се охлажда от свежестта на нощта и колкото повече гаснеха на запад последните зари, толкова по-светъл ставаше сърпът на луната, на чиято светлина лагерът предлагаше призрачна гледка.
На хълма се издигаше палатката на графа. Слаба светлина, която мъждееше през ленената стена, известяваше, че предводителят бди за всички. Огънят, за чието огнище бе изкопана дупка в земята, пръскаше по пода червеникаво сияние.