Край Бизоновото езеро

— Я вижте добичетата! Пак престанаха да ядат и се ослушват.

— Дано само не почнат да треперят и сподавено да пръхтят — рече Бараха.

— Може би и това ще сторят. Но сега позволете ми да се завия със серапето си и да дремна малко. В пущинака, където човек нито миг не е сигурен дали няма да бъде събуден, не бива да пропуска съня!

Той се уви и се изтегна.

Бараха стори същото и опита да заспи. Не му се удаде. Неговата фантазия рисуваше ужасяващи картини и не го оставяше да се унесе.

Изведнъж в тихата нощ откъм реката прозвучаха пушечни изстрели. Бараха сръчка Бенито.

— Още се стреля. Чувате ли?

— Да. Не се отнася за нас, така че няма защо да ни пука кого се тъкмят да заколят там!

Той тъкмо се канеше да дръпне пак наметалото над очите си, когато едно от товарните животни стана неспокойно. Вакерото надигна глава и се ослуша.

— Чухте ли, сеньор Бараха?

— Съвсем ясно. То пръхти сподавено и ако не се лъжа и трепери.

— Червените дяволи се скитат в близката околност.

В същия миг вън прозвуча вик за тревога. Един ездач се носеше в бесен галоп насам, а от далечината се зачу цвилене и конски тропот.

— Това е Кучильо! — извика вакерото.

— На оръжие! На оръжие! — изкряска Кучильо и полетя с коня си в укреплението през прохода, оставен от стражите.

За миг целият лагер беше на крак. Бъркотията, която викът на Кучильо бе предизвикал, трая няколко минути. Пирамидите от подредени карабини изчезнаха. Конете и мулетата трепереха и потръпваха; дърпаха ремъците и въжетата, с които бяха вързани.

Всеки зае поста, посочен му от предводителя при случай на нападение.

Бенито и Бараха бяха първите, които зададоха въпроси на Кучильо.

— Как ни откриха индианците, ако вие не сте им помогнали да намерят следата? — каза старият вакеро и метна на бандита един мнителен поглед.

— Аз действително ги примамих насам — призна Кучильо, докато слизаше. — Ако и вас ви преследват сто такива дявола, то и вие ще препуснете в галоп към лагера да подирите защита!

— В такива случаи — отговори Бенито сериозно — човек трябва да мисли преди всичко как да спаси спътниците си. Не само не бяга, ами се оставя да му смъкнат кожата от черепа само и само да не ги издаде. Аз поне бих го сторил! — прибави той простичко.

— Всеки постъпва, както намери за добре. Аз впрочем съм задължен да давам отчет за действията си на своя предводител, а не на неговия слуга.

— Многобройни ли са апачите? — попита Бараха. Той не беше участвал в битка и изпитваше неимоверен ужас от сблъсъка с хора, измъчващи пленниците си повече от пет-шест минути.

— Нямах време да ги броя — отряза го Кучильо. — Мога само да кажа, че те вече не са далеч оттук.

Той прекоси лагера и се изкачи при дон Естебан, който стоеше на входа на палатката си.

Кучильо междувременно си бе окачил паникьосана физиономия. Отметна дългите си коси назад, разчорлени около главата му от вятъра като след дива гонитба, после влезе в палатката, давайки вид, че едва сега си поема отново дъх, и подсуши несъществуващата пот от челото си.