Край Бизоновото езеро

— Дайте ми вашата, дон Бенито, аз нямам време за себе си!

Плашливият Бараха, чийто житейски път досега бе осеян само с дела, извършени с коварен нож в гърба, бе обладан от бойната треска. Той се хвърли с боздугана срещу враговете.

Ороче, свирачът на мандолина, също изпълняваше своя дълг. Остатъци от наметалото се крепяха на раменете му, старата шапка отдавна лежеше на земята и дългите коси се вееха на вятъра, докато удряше с приклада на пушката около себе си, сякаш бе решил сам да унищожи всички врагове.

Въпреки лошото положение на нещата дон Естебан бе запазил цялото си хладнокръвие. Пушката му трещеше от минута на минута и всеки изстрел костваше живота на един индианец.

Диас още на мига бе разбрал какъв отличен кон има под себе си и повече не слезе от него. Газейки диваците по пътя си, той препусна през тях към колите, до мястото на първоначалната му позиция и откачи от един дървен клин сабята си — отлично толедско острие. Диас се засили и връхлетя диваците. Останалите двама вождове, познаващи се по бойната украса, паднаха под поривистите му удари и панически страх завладя индианците. Те го обърнаха на бяг и се втурнаха през пробива навън — Диас подире им.

— На конете, след тях! — извика Естебан.

Който не беше ранен, скочи на първия попаднал му кон и препусна след бягащите диваци. Обстоятелството, че Леопарда бе отпратил резерва, беше пагубно за индианците и златотърсачите извоюваха блестящ успех. Антилопата, бързоходецът, докладва това на вожда Черната птица при Рио Хила.

Белите бяха загубили около трийсет мъже. Повечето от останалите бяха ранени. Хората се превързаха, възстановиха пострадалото укрепление и налягаха на пропитата с кръв земя, за да се възстановят от страхотното напрежение.

Денят посивя.

Силният вятър, предхождащ обикновено изгрева на слънцето, разкъса на няколко места полегналата върху реката пелена на мъглата, ала бдящите по брега индианци все още не можеха да различат острова.

Скоро първата дрезгавина стана по-определена. Мъгливите маси се кълбяха като облаци прах, извиващи се под копитата на бизонско стадо. Слънцето се издигна и всеки повей на утринния вятър отнасяше къс от булото на мъглата със себе си.

Черната птица нададе вик на ярост и разочарование, защото островчето беше изчезнало — мястото, което бе заемало миналата вечер, беше гладко като огледало.

Чувствата, изпълнили в този миг сърцето на вожда, бяха толкова могъщи, че той се изправи въпреки раната си — сам и без странична помощ. Очите му бяха широко разтворени, а лицето — пребледняло под нанесените пластове охра.

Заклатушка се към най-близкия пост и вдигна бойната секира. Но застрашеният воин не помръдна. Остана с протегната напред глава в позата на напрегнато заслушан човек, сякаш искаше да подчертае, че до този нещастен миг той не е преставал вярно да пази.

Индианецът не се страхува от смъртта; той я посреща от ръката на своя вожд, без да трепне.