Край Бизоновото езеро

— Чумата да ги тръшне! Да се надяваме, че диваците измъчват някого само когато имат причина да са озлобени.

— Така ли мислите? Напротив, те най-обичат да го правят тъкмо когато са в добро настроение. А те винаги са в такова, когато имат пленници. Ако нещастието пожелае някой път да им налетите в ръцете, сеньор Бараха, то молете Бога точно тогава апачите да са в лошо настроение, защото ще се отървете с едно наистина страшно, но кратко измъчване.

— И колко дълго продължава краткото измъчване?

— Ха отгатнете, де!

— Ее, вероятно пет-шест минути! Или това е вече множко?

— По-добре кажете пет-шест часа! Понякога трае и малко по-дълго, обаче…

— …по-дълго, обаче…!

— …обаче никога по-кратко! Впрочем вие най-добре ще прецените дали едно шестчасово измъчване не е за предпочитане пред някое двайсет и четири часово. Защото от всички видове смърт най-ужасната е онази, при която карат човека да умре от страх.

— Вървете по дявола с вашите истории! — викна Бараха гневно. — Не знам защо съм такъв глупак да ви разпитвам!

— Това, което казвам, не е приятно наистина, но е назидателно. И тъй като вие всеки миг можете да попаднете в ръцете на диваците, то все пак е добре да знаете какво ви очаква. Все е някакво утешение.

— Щом вие не знаете по-добро, то занаятът на златотърсача е най-отвратителният, който може да съществува! Значи сте били в индиански плен?

— В моята младост, както вече казах.

— И вас също са ви измъчвали?

— Измъчвали точно не. Зависи как го възприема човек!

— Добре де, какво направиха? В какво настроение се намираха?

— В много лошо. Бяхме убили мнозина от хората им. Само аз бях пленен и цялото им отмъщение се стовари единствено върху мен.

— Били сте скалпиран?

— Нее, защото нали виждате, че още си имам косата. Те се съвещаваха дали да бъда скалпиран, жив одран, накълцан на парчета или бавно изпечен, но накрая решиха, че всичко това ще стане по-късно, след като…

— След като…? Ама престанете с тия паузи, де. Човек остава с усещането, че самият той ще бъде дран!

— …след като съм послужел за цел на техните стрелкови упражнения.

— Как я започнаха тая работа?

— Много просто! Вързаха ме за едно дърво и от изгрев та до залез слънце бях мишена за техните карабини. Всеки воин приближаваше, прицелваше се в главата ми и гърмеше.

— В главата?

— Нее, нали нямаше да съм жив — увери с невъзмутима сериозност Бенито. — Те преднамерено стреляха встрани, за да удължат възможно най-много смъртния ми страх. По този начин стреляха двеста осемдесет и четири пъти. Броях ги, понеже страшно се отегчавах.

— Двеста осемдесет и четири! Ама, сеньор Бенито, истина ли е? Да не би пък да са с някой и друг изстрел в повече, а?

— С нито един-едничък по-малко!

— И вие мислите, че днес те са измъчвали някого?

— Това е твърде възможно.