Край Бизоновото езеро
- Автор: Май Карл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Гея-Либрис
- ISBN: 954-9550-09-5
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Край Бизоновото езеро». Краткое содержание книги:
към една точка на укреплението, оставена свободна от индианците. Там той се измуши измежду колелата на фургона извън лагера. Изправи се и застана твърдо на земята. По устните му пробягна подигравателна и злорада усмивка. Суматохата и тъмнината благоприятстваха неговото начинание.
С безкрайна предпазливост Кучильо освободи железните вериги на две коли и отвори по този начин проход за коня си. Без да докосва стремената, той се метна на седлото, смушка животното с шпорите и изчезна в далечината.
Недалеч от бойния плац беше спряла група от трийсет индианци. Червенокожите спазваха тактиката да оставят резервен отряд под командата на възрастен индианец.
Те слушаха гласовете на битката с онова външно спокойствие, което не напуска индианеца дори в най-напрегнатите мигове, ала в душите им гореше страстното желание да се включат в боя.
Конете им също бяха възбудени. Най-храбрите животни наостряха уши при всеки боен вик, долетял откъм лагера, извиваха нагоре разкошните си опашки, изправяха се на задните крака и само с усилие биваха удържани.
Откъм реката се зададе в галоп ездач. С присвити нагоре крака — сигурен признак, че е бързал много. Жребецът спря посред бесния си галоп и сякаш се врасна в земята.
— Кой предвожда моите братя? — попита ездачът.
— Дебнещия вълк — отговори възрастният индианец.
— Защо те стоят тук и не вземат участие в битката, която чувам да бушува в лагера?
— Вождовете наредиха на Дебнещия вълк да остане и да чака.
— Идеята за засадата е добра, но не е храбра. Моите братя ще получат възможност да накарат своите пушки и стрели да заговорят. Нека дойдат при реката — така заповяда вождът Черната птица.
— Дебнещия вълк не бива да напуска мястото, на което са го оставили вождовете. Толкова ли са нужни воините ни на Черната птица.
— Островът във водата носи тримата най-прочути бледолики. Те избиха с куршумите си червените мъже, с които се биха, и ще ни се изплъзнат, ако Дебнещия вълк не дойде с мен.
— Кои са белите?
— Големия орел, Падащата светкавица и Пантерата от Юга. Пушките им сеят сигурна смърт.
Изненадани до немай-къде при споменаването на трите имена, диваците сключиха кръг около пратеника.
— Дебнещия вълк много би желал да види с воините си великите ловци от Снежните планини, само че той няма право да напуска мястото си. Нека моят брат язди до лагера на бледоликите и да попита вожда Леопарда.
— Леопарда е голям воин, той ще бъде сред измиращите бледолики.
Пратеникът препусна към бойната арена. Както правилно бе предположил, Леопарда се намираше сред лагера. Диваците бяха забелязали направената от Кучильо пролука и бяха проникнали през нея с един победен вик, прозвучал ужасяващо надалеч в степта. Беше се разразила страшна битка и белите като че търпяха поражение. Силен вик доведе Леопарда при пратеника.
— Моят син идва да ми каже, че Черната птица е убил своите врагове от острова?
— Великия дух закри за апачите своя лик. Четиринайсет от тях преминаха в Царството на сенките, а Черната птица седи тъгуващ на земята, която се пои с неговата кръв.
Очите на вожда проблеснаха гневно.
— Синовете на апачите наброяваха двайсет, а бледоликите бяха само трима. Червените мъже на жени ли са се превърнали?
— Имената на бледоликите са по-велики от всички имена на земята — простичко отвърна пратеникът.
— Как гласят те?
Пратеникът ги назова и по физиономията на вожда веднага пролича, че Черната птица е извинен пред него.
— Какво трябва да ми каже моят син?
— Нека Леопарда ми даде воини, които да отмъстят за смъртта на своите братя!
Вождът хвърли един поглед наоколо и видя, че белите навсякъде се намират в неизгодно положение.
— Нека Дебнещия вълк тръгне с брат ми. Синовете на апачите ще унищожат бледоликите и повече не се нуждаят от засадата!
Пратеникът обърна мигновено коня си и препусна. Вождът отново се озова в разгара на битката.
Наполовина изгорелите снопове вършини хвърляха червеникава светлина върху кървавата сцена. Ревът на разярените врагове, свистенето на стрелите и трясъкът на изстрелите се редуваха непрекъснато, а тежки боздугани безмълвно се размахваха и ножове проблясваха един срещу друг. Изрисуваните лица на дивите ездачи бяха още по-страховити при светлината на пламъците; белите сякаш се биеха с разбеснели се животни, а не с хора.
Пред укреплението битката се водеше на отделни групи, но във вътрешността цареше страшна бъркотия. Само там, където се биеха Диас, Бенито, Бараха и Ороче, златотърсачите имаха предимство.