И за Америка като за Америка

Ала какво може да се очаква от една държава, ръководителите на която смятат, че доброволните дарения обиждат могъществото й, от една партия, която в това вижда заплаха за строя…

Ето го пак комплекса на малкия човек и на малкия политик. Ето го това много българско «Ама какво ще кажат хората»…

— Да ненавиждаш — продължава индиецът — лъжата, лицемерието, клеветата. Да не се разглезват хората — това е железен нравствен кодекс…

Споменава той клеветата и аз пак подрипвам. Като зная как ние, българите, я ненавиждаме. Ако пък наближат избори, както е сега в България, човек от банята да не излиза, все ще е омаскарен.

— Личността трябва да владее до съвършенство три неща — продължава индиецът, — характера си, езика си, поведението си… Има и още — добавя той, — но това е — казано на латински — «Кондицио синекванон». Спазваш ли тия правила, ти си американец и Америка е твоя. Оттук нататък можеш да имаш какъвто искаш цвят на кожата, да говориш какъвто искаш език, да изповядваш каквато щеш религия или идеология… Не ги ли спазваш…

— Пропускам нещо важно, струва ми се — казва старият индиец и пак рови с ръка вече напълно бялата си брада. — В нашата страна е много важно човек да брани честта си, както да брани и честта на Америка! Вие виждате как всички обичаме нашата държава, виждате колко знамена има навсякъде — все символ на тази патриотична привързаност…

— Даже се питам — казвам компетентно аз, — кое е повече пред домовете в Америка — знамената или баскетболните табла…

Човекът се усмихва:

— За съжаление аз не играя баскетбол, но дъщерята, бъдещият зет, ето тези юнаци — и той показва двамата атлетични индийци, — те играят…

В Америка — наистина, ако не пред всяка къща, то на три къщи пред една, било на вратата на гаража, било отделно, било на вратата на конюшнята или на магазина, има ли 3 квадратни метра свободна площ, спокойно гледай нагоре — няма как да не видиш баскетболно табло. Детето започва да кара кола и да играе баскетбол още същия ден, в който вече може сносно да си казва името и играе, докато е ученик, докато е студент, че нерядко и по до късно. Баскетболът е национална болест за Америка. Само че единствената болест, която дава здраве. И понеже отворихме дума за здравето, и понеже съм в лекарска къща, нека за него кажа още малко.

Грижата за здравето на американския поданик е грижа номер едно… Освен че играят баскетбол, освен че не може да се мине ден, без телевизията да покаже поне три мача между университетски отбори, освен че тази игра там е достигнала такава зрелищност и майсторство, че много често се съмняваш — тези, които играят, нормални хора ли са или някакви извънземни същества, дошли на американска земя, за да покажат какво могат. И къде-къде назад в баскетболното си развитие е целият останал свят. Сравнението между европейския и американския баскетбол е като сравнението между шевролет и запорожец. И което не по-малко удивлява — вместо да ходят по купони, да пият водка и да се друсат, студентите в Америка играят баскетбол, та се късат. Едни играят, другите, хилядите, които не са достигнали до отбора на колежа или университета, присъствуват на тренировките и мачовете на своите тимове. Има ли тренировка, залата е точно толкова препълнена, както когато има мач. Тук обаче са и професорите от колежа или университета, тук са твърде често и меценатите на отбора. Съдбата на този спорт е свързана с престижа на училището, с неговата популярност. А тя в Америка се плаща скъпо. Така, освен за майсторството, човек трябва да отиде на един баскетболен мач, за да види една традиция за здраве, за джентълменство, да се наслади на една силна и красива Америка. И преди всичко млада!