Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Хайде сега. „Какъв роман“. Толкова много романи ли сте написали? „Щастливото момче“. Или не сте го писали вие?
— Аз — каза Станислав, чувствайки как гърлото му отново пресъхва. — Аз го написах, но на Каманин не съм го давал.
Вениамин Иванович продължи да го гледа, сякаш изведнъж го осени някаква идея. Или сякаш бе поразен от неочаквана догадка или пък от друго нещо, трудно за описание.
— В такъв случай кой му е дал вашия роман?
— Не зная. Как да зная? Сигурно редакторът на „Червена заря“. Имаше подобно намерение. За рецензия…
— Не му ли го даде?
— Мисля, че не. Но щом вие казвате…
— Вие не сте се срещали с Каманин?
— Никога — рече Станислав, като се мъчеше да разбере какво, по дяволите, става тук. Какво общо има Каманин? И „Щастливото момче“? — Вие и моя роман ли го броите за антисъветски? — попита той.
Вениамин Иванович се смути:
— Не. Не! В никакъв случай! Напротив, романът е много хубав. Прочетох с голямо удоволствие…
— Хм. Да го бяхте казали на „Червена заря“.
— Е, не. Ние в тези работи не се месим. Не са от нашата компетенция… А Каманин е написал много добра рецензия за романа ви.
— Сериозно? — каза удивен Станислав.
— Да, представете си. Дори ви е препоръчал за участие в някаква конференция в Калкута… в Бомбай… Не помня. С една дума в Индия.
Станислав замълча. После рече унило:
— С мен винаги така става — тъкмо ми потръгне и всичко отива на кино… А вие откъде знаете за това? — попита той. — Според мен то изобщо не е от вашата компетенция.
Вениамин Иванович го успокои с жест:
— От нашата е. Бъдете сигурен. Вие знаете как умря той…
— Нищо не зная. Вървяха разни ужасни слухове за убийство… някакъв маниак с рязана пушка…
— Именно — каза Вениамин Иванович многозначително. — Тъй че бъдете спокоен, от нашата компетенция е.
И отново заговориха вяло за това-онова. Какво чака тая мърша, мъчително и безсилно мислеше Станислав. Какво цели? Към какво клони, гадът? Какво общо има тук литературата? Защо непрекъснато ми дрънка за писатели и романи? НЕ, НЕ СЪМ ГО ЧЕЛ. ТОЙ ЖИВ ЛИ Е ОЩЕ? СТРУВА МИ СЕ, ЧЕ ОТДАВНА УМРЯ. Ще има ли очна ставка, или не? Може би те сега Сьомка обработват, за да е в кондиция? Защо? Нима това е толкова важно? Нали подписах лъжливите показания! Има такъв параграф — за даване на лъжливи показания… В него нарастваше ожесточение, което потискаше страха… ШЕРСТНЕВ? НЕ, НЕ ПОЗНАВАМ ТАКЪВ. КОЙ Е ТОЙ? ФИЗИК ЛИ? НЕ ГО ПОЗНАВАМ… Какъв е тоя Шерстнев? И защо трябва да го познавам? Минаха вече два часа. Какво чакаме? Отново застана нащрек, когато Вениамин Иванович небрежно спомена Александър Калитин.
— Разбира се, че го познавам. По-точно познавах го. Умря преди десет години.
— Да. Да. Млад беше. И талантлив. Ето ви още един пример.
… Пример за какво? Изпуснах. Добре. Трябва да кимна с глава (в пълно съгласие с началството) и многозначително да повдигна вежди… (Лоялен гражданин съм. Но ако искаш да играеш ролята на лоялен, трябва наистина да станеш такъв. Макар и временно. Станиславски. Немирович, разбирате ли, Данченко… И ти усещаш колко хубаво е да бъдеш лоялен. Особено между тези стени. Колко уютно… Да. Но ми се повдига.) Виж ти! Те и за Сашка знаят… Обаче! Много добре са се подготвили. Сега ще започне да намеква за Женя Малахов…
Но Вениамин Иванович не намекна за Женя. Внезапно се изправи и каза решително: „Да вървим. Вие искахте очна ставка? Моля!“
Оказа се, че досега затворниците били на обяд. Затова бяха чакали цял час.
Семьон Мирлин застана пред него весел, ухилен до ушите, но доста отслабнал и без един преден зъб.
Прегърнаха се. (Под внимателните погледи на капитана и майора.) Седнаха. Станислав бе настанен на стола под прозореца. Приятелят му на друг, сложен отстрани, до вратата. Мирлин заговори оживено със следователите. Днес вестниците съобщили, че другарят Андропов е награден с високото звание „Герой на социалистическия труд“. Мирлин предполагаше, че тази награда се дава на шефа на КГБ заради това, че е успял да разобличи именно него, Мирлин. Следователите се смееха и не отричаха. Шеги изпълваха стаята, веселият смях не преставаше. Станислав също се усмихваше. Сега искаше само едно — да отведе Мирлин настрана и да го попита с приглушен глас: „Какво се случи? КАК успяха да те принудят да дадеш показания?“
Очната ставка вървеше като по масло. Участниците в нея се държаха както подобава. Под благодушните, но внимателни погледи на официалните лица разменяха бодри общи фрази за самочувствието, семейството и времето, без да нарушават предварително уговорените правила и се обръщаха един към друг само през капитан Полещук. Подследственият Мирлин с шеги и закачки потвърждаваше всичко, което искаха от него, свидетелят Красногоров, виждайки това благодушие и единомислие с органите на дознанието, също не упорстваше и без съпротива потвърждаваше потвърденото. Капитан Полещук яростно тракаше на машинката (той печаташе дори с четири пръста!), а майор Красногорски се разхождаше напред-назад из стаята, произнасяйки от време на време полушеговити реплики. В стаята беше хладно и сумрачно. Или слънцето навън се бе скрило зад облак, или прозорецът гледаше към стена. Таванът бе нисък и в ъгъла се извисяваше огромен метален сандък, обвит с нещо черно…