Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
„Дайте си паспорта, ако обичате… Я виж ти — ние сме с почти еднакви фамилии…“ Пишещата машина затрака бодро — майорът удряше бързо по клавишите, макар да използваше само два пръста… Помещението беше просторно и дълго, но тясно и неестествено високо — до тавана имаше поне четири метра, а може би и пет… В ъгъла до прозореца се извисяваше метална, боядисана в кафяво каса. Не беше ли същата, която бе целунал нещастният луд от разказа на Амалия Михайловна? „Предупреждавам ви, Станислав Зиновиевич, че носите отговорност за даване на фалшиви показания.“ (Или нещо подобно.) „Ако обичате, подпишете се ето тук.“ И първият очакван въпрос: „Вие, разбира се, се досещате защо ви извикахме?“ Направо Е–2, Е–4 — стандартно начало. „Нямам представа.“ „Изобщо ли не се досещате?“ „Не, изобщо.“ Противно му бе да лъже. Гадно е. Устата му пресъхна. (Семьон Мирлин: „Те знаят, че не обичаме да лъжем, че мразим да лъжем! За тях е все едно, но на нас, слабаците, ни е гадно, гнусно и те добре се възползват от това…“) Майорът имаше прозрачни, почти немигащи очи, рус перчем и малък, но забележим белег на горната устна.
— Познавате ли Семьон Ефимович Мирлин?
(Започна се!)
— Да.
— Отдавна ли?
— От десетина години.
(Всъщност от двайсет, но няма да се впускаме в подробности.)
— Какви са отношенията ви?
— Нормални.
— Приятелски ли?
— Да… Другарски.
— Караници и конфликти имали ли сте?
(По дяволите, за какво намеква?)
— Не. Не сме имали. Добри ни бяха отношенията. Другарски.
— И естествено той ви е давал да четете разказите и статиите си?
(Ха-ха. Дойдохме си на думата.)
— Да. Понякога.
— Какви например?
— Вече не помня. Даде ми да прочета една рецензия на Пикул… (Беше публикувана в „Червена заря“.) И какво още? Да! Една статия за Иванов…
— Кой Иванов?
— Бивш директор на Пулковската обсерватория…
Поговориха за Пулковската обсерватория, за Иванов, за репресиите от трийсет и седма година, окончателно осъдени от партията, и изведнъж:
— А статията „Поколението, което глътна свобода“ даде ли ви?
— Как я нарекохте?
— „Поколението, което глътна свобода“!
(На лицето му трябваше да се изпише замисленост, смесена в необходимата пропорция искрено желание да му угоди, да си спомни, да се зарадва и да викне: „да, да, разбира се!“ и съжаление, горчиво съжаление.)
— Не. Не помня. Не ми е давал… ТАКАВА статия.
— Спомнете си. Постарайте се. Не е било толкова отдавна — само преди половин година, не повече…
Той настояваше, че не я е чел, не я е виждал, не я познава, дори не е чувал да се споменава за нея, а майорът (с разбираща усмивка, снизходително, лениво, почти шегувайки се) настояваше, че напротив — чувал е и я е виждал, и я е чел — очевидно е забравил, все пак половин година е минала, но трябва да си спомни, не е толкова трудно. „Било е през една зимна вечер, малко преди Нова година… Вие сте пиели чай с вашия приятел Киконин. Дошъл е Мирлин, донесъл е ръкописа и вие сте го прочели… Спомнихте ли си? Предавали сте си един на друг листата и сте обменяли впечатления… Тогава не ви е било съвсем добре, сигурно сте бил настинал, облечен сте бил в халат, помните ли? После сте спорели, статията не ви е харесала… Тя действително не е добра, антидържавна, не сте я харесали и сте спорили с Мирлин, а после дори сте му казали: ще те арестуват, Семьон, за тази статия…“
Гърлото му съвсем пресъхна, устните му изпръхнаха и гласът му спадна. Пиеше му се вода, гарафата и чашата бяха на една малка масичка, но не искаше да се издава… Гад, откъде знае всичко това? Нима са ни следили през прозореца… и са ни подслушвали?
Телефонът? Или са монтирали микрофон, докато съм бил на работа?
— НЕ. НИЩО ТАКОВА НЕ СИ СПОМНЯМ…
… Казват, че вече съществуват лазерни подслушващи устройства — улавят трептенията на прозореца, възникващи при разговор… Глупости!!! За какво са тези сложни мероприятия — да арестуват Мирлин ли? Че кой е той в края на краищата? Но ако не са подслушвали, откъде този знае всичко?
— НЕ. НИЩО НЕ МОГА ДА ДОБАВЯ. НЕ СЪМ ЧЕЛ ТАЗИ СТАТИЯ И НИЩО НЕ ЗНАЯ ЗА НЕЯ…
… Бях ли тогава настинал, или не? Не помня. Но мисля, че не. Не бях болен и не бях с халат. Този послъгва. Защо? Или поради каква причина? Грешка? Информаторите ли са сбъркали? Или все пак БЯХ болен?