Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— За какъв срок?
— Не е дълъг, но за какъв дявол ти е дори малка присъда? Да нямаш намерение да разкажеш в службата?
— Де да знам… Може да кажа на Ежеватов. А може и да не му казвам.
Виконта се обърна и засмука лулата си. Не каза нито дума повече, но Станислав разбра жеста му. „Някои добре са се уредили: могат да си позволят да избират дали да казват на началството, или НЕ. А други нямат подобен избор.“
— Не разбирам — каза той. — Защо във всеки протокол преписваха думите ми: ще те затворят, Сьомка? Апропо, аз тогава казах ли му, или не?
Виконта повдигна рамене.
— А всичко останало разбираш ли?
— Не. Не разбирам, защо спомена Сашка. Не разбирам какво общо има с това Каманин… Знаеш ли, че той е написал положителна рецензия за романа ми?
— И къде е тя?
— Не зная. По дяволите, как не ми се иска да разказвам в службата…
Ежеватов изслуша сбития му разказ, изправил могъщото си чело. Известно време мускулите на хлътналите му, загорели бузи играеха мълчаливо.
— Искаш ли отпуска? — попита той накрая.
— Защо ми е?
— Ей така. Искаш ли?
Станислав повдигна рамене.
— Тогава край — каза Ежеватов. — Исках да те пратя в Будапеща през септември, но сега ще получиш един к… а не Будапеща. Повече не разказвай на никого и отивай да работиш. Къде е отчетът по този… АНТИТЮРИНГ? Три дни един отчет не можеш да напишеш!
Жека Малахов пъшкаше, клатеше глава, секнеше се в огромна пепитена носна кърпа и не го гледаше в очите.
— Гледай ти! — каза той огорчен и озадачен. — Уж си се държал както трябва, а излиза, че си целият в лайна.
Станислав мълчеше. Не смяташе така. Струваше му се, че се е държал добре. Може би не много умно, но поне честно. В края на краищата честността винаги е глуповата. А той се държа честно до самия край, дотогава, докато имаше някакъв смисъл. Но май освен него никой друг не мислеше така.
— Разбираш ли — каза Жека, — те са искали от тебе само едно: да потвърдиш факта на РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО. И ти си го потвърдил.
— Не го потвърдих аз, а Сьомка. Аз не му възразих.
— Няма значение. Това дали е било веднага или не, дали е било лесно или трудно, съпротивявал ли си се или веднага си легнал по гръб, е важно единствено за теб и мен. За тях е все едно, нравствените императиви не ги интересуват. Подследственият разпространявал ли е своите антисъветски съчинения, или не? Разпространявал ги е и това се потвърждава от показанията на свидетелите.
— Какво според теб трябваше да направя? — навъсено попита Станислав. — Всичко да отричам?
— Откъде да зная! Ти да не мислиш, че те критикувам? Ни най-малко! Просто ти казвам, че с тях винаги е едно и също: предадеш ли им се, целият си в говна; съпротивляваш ли се до последната капка кръв, пак си в говна… Такова им е учреждението, разбираш ли? Не е възможно да си бил там и да не си осран до козирката.
— Трябваше да се преструвам на болен от амнезия — каза Станислав тъжно. — НЕ ЗНАЯ, НЕ ПОМНЯ, НЕ СЕ СЕЩАМ… „Да, може би сте прав, гражданино майор, може би всичко е било така, както казвате, но аз НЕ ПОМНЯ! Мирлин помни, но аз не.“
— Да бе, да! „Той казва, че е бил в екстаз, а аз добре си спомням, че беше в обора.“ Нима мислиш, че те няма да се справят с такъв тарикат? Ще се справят, нямай грижа! Това са ОРГАНИТЕ! Дай да извикаме Виконта и да се насвяткаме. Таня замина при своята маман на село с децата и аз съм волен като птичка.
Така и направиха. Станислав и Виконта в лайна до шията, а Евгений Малахов в снежнобели одежди.
На третия ден вечерта около осем часа се обади майор Красногорски, Вениамин Иванович.
— Здравейте, Станислав Зиновиевич! — поздрави той радостно, сякаш не бяха разговаряли от сто години. — МНОГО бих искал да ви видя.
— Кога? — попита Станислав мрачно.
— Може веднага.
— Вие и вечерно време ли работите? Аз не. Хайде да го отложим за утре сутринта… Чакайте, утре е събота…
— Станислав Зиновиевич, обаждам ви се не по работа. Или поне не съвсем. Искам личен разговор.
— За какво ние двамата с вас бихме могли да водим личен разговор?
— Е, Станислав Зиновиевич! Не е за телефона!
— Защо не? Вие ми се заклехте, че не го подслушвате.
— Ах, Станислав Зиновиевич, защо сте толкова заядлив. Повярвайте, че е във ваш интерес.
Уговориха се след час той да дойде при Станислав, но за кратко, понеже Станислав бе зает и уморен.
Когато майорът му се обади, той се въргаляше на дивана и четеше (за петнайсети път) „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Наложи се да имитира заетост — разхвърля по бюрото документите от отдавна забравения договор с Двайсет и втори СКБ43 и дори демонстративно включи служебния хюлиет на програмно управление, за да мигат червените цифри на дисплея…
43
Съвет за колективна безопасност. — Бел.ред.