Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Не — каза накрая Станислав. — Аз не мога така, право куме та в очи. Все ще се опитам да извъртя нещата. И може би ще го направя без големи загуби. Няма да им казвам никакви имена.
— Сигурен ли си?
— Да. Това е предел, „не можеш го премина“. Нали така?
— Да.
— Напразно се плашим. Те не знаят нищо за нас и не могат да знаят. Не бива сериозно да предполагаме, че апартаментът ми се подслушва! Аз да не съм Солженицин! Сьомка нищо няма да им каже, така че те нищо не знаят и трябва да изхождаме именно от това. Съгласен ли си?
— Няма значение — каза Виконта и като се пресегна през облегалката на стола, свали китарата от стената.
— Какво няма значение?
— Дали съм съгласен с теб или не. Няма значение… — той взе два акорда и започна прочувствено:
На Станислав не му оставаше нищо друго освен да подхване:
Изпяха песента с неподправено чувство, както добрите граждани на някаква благословена Хармонария изпълняват своя химн в Деня на благоразтворението на въздуха. Сетне подхванаха в бясно темпо: „Кьори апашът: пич на мегдана…“, а после вдъхновено, сякаш призовавайки на помощ милото и вечно минало изпяха всичките двайсет и три куплета на „Не съм поет, ни аскет…“ с припевите и свиренето с уста. Виконта остави китарата и каза:
— Да ме беше почерпил един чай, щом водка не даваш… — и добави замислено: — Видях шпроти при тебе. Обичам ги преди сън, да знаеш… И на теб ти препоръчвам.
Станислав го погледна и изпита пристъп на немотивиран детски оптимизъм. Всичко ще бъде както трябва. Нещата ще се уредят. На глас каза само маминото любимо:
— Бабо, дай водица да пийна, защото съм толкова гладен, че няма къде да пренощувам!
Тази нощ почти не можа да спи.
Спомни си, че навремето даде на Сьомка да прочете серията „Завчера“. И онзи посерко не му я върна. Сега тя е при тях и те са установили кой му я е дал. Със сахаровските „Размишления за прогреса…“ стана същото.
Стана, седна до прозореца и пуши до сутринта, като разиграваше бъдещия диалог със следователя отново и отново чак до изгрева на слънцето. Прозорецът на Виконта също светеше до шест, когато към строежа заприиждаха с метален звън и рев чудовищни камиони с ремаркета, натоварени с бетонни блокове.
Глава седма
По-късно неприятно се изненада от това, колко капризна, избирателна и ненадеждна се оказа паметта му и колко непълни спомените за този ден. Все пак помнеше най-същественото. Но някои епизоди, откъси от разговори и картини се бяха изтрили от паметта му. Както и някои мисли.
Запомни вратата на вход пети и сега му се струваше, че ще я помни цял живот. А какво имаше зад нея? Огромно помещение… Или пък таванът е бил толкова нависоко, че му се е сторил невидим в жълтеникавия сумрак. Зад бюро с телефони седеше стар, червендалест прапорщик41. Бяло мраморно стълбище отиваше някъде нагоре, откъдето проникваше ярка слънчева светлина… откъде? (Между другото навън бе топъл слънчев ден.)
Офицерът взе призовките и пропуските им, хвърли им по един поглед и грабна телефонната слушалка. Станислав за първи път разбра, че по телефона може да се говори така, че стоящият до тебе да не чуе нищо — нито дума, нито дори звук — единствено бумагите шумят, устните на говорещия се мърдат, а очите му стават като стъклени, докато слуша заповедите.
Слушалката бе поставена на място и се възцари гробна тишина. Стана му студено като в гробница или мазе. Виконта беше присвил очи, нагло изкривил устни и пъхнал ръце в джобовете — сякаш отново е на дванайсет години и му предстои да отговаря за строшената лампа в училище…
После в горната част на стълбището се чуха гласове, стъпки и от слънчевата светлина подобно на ангели Господни се появиха двама души, които заслизаха бавно, с доброжелателни усмивки. И тук се появяваше първото бяло петно в спомените му.
Единият от двамата беше майор Красногорски, а другият капитан Полещук. И двамата бяха млади — на по трийсет, трийсет и пет години. Майорът бе набит, як, с кръгла глава и облечен в доста износено кафеникаво сако, а капитанът бе висок (може би волейболист), красив и елегантно облечен: с тъмен костюм, кремава риза и вратовръзка. Те се захванаха весело и шеговито с подопечните си. Станислав не помнеше как се е озовал в кабинета на майора, на твърдия стол срещу бюрото с пишещата машина и купчина документи. Като че преди това бяха минали по дълъг празен коридор, където грееше слънце и висеше дъската за нагледната агитация, украсена с изрисувани знамена, житни класове и портрети на двамата Илич42…
41
Прапорщик — младши офицерски чин. — Бел.прев.
42
Авторът има предвид Владимир Илич Ленин и Леонид Илич Брежнев. — Бел.прев.