Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Радвам се, че не сте загубили чувството си за хумор — каза той с искрена доброжелателност. — Знаете ли, щом хората се шегуват, значи ще се разберат.
Станислав изобщо не беше сигурен в това. Той изобщо не се шегуваше — просто каза някаква глупост по невнимание. Но не започна да спори. А Вениамин Иванович продължи въпросително:
— Ще ми позволите ли? Няколко въпроса? — и без да дочака съгласие попита:
— Името Калитин, Александър Силантиевич, познато ли ви е?
— Да — отвърна Станислав. — Вече говорихме за това.
— Били сте добри приятели, нали?
— Да.
— А знаете ли защо внезапно е заминал за Москва?
— Зная, но няма да говоря за това.
— Защо?
— Не искам.
— Скарахте ли се?
— Не, разбира се. Защо питате?
— Не зная… Всичко се случва, съгласете се… Добре. А Шерстнев, Константин Илич, познавате ли?
— Вече ви казах, не го познавам.
— Все пак опитайте се да си спомните. Нека ви опресня паметта. През петдесета сте кандидатствали във Физическия факултет, помните ли?
— Е, и?
— Имало е събеседване, нали?
— Да. И не ме приеха. Без да ми обясняват защо.
— А не помните ли подробности? Опитайте се. Влизате в залата с комисията…
Станислав наистина се помъчи да си спомни.
— Не помня нищо — каза той. — Струва ми се, че там беше тъмно и задимено, като в кръчма. Седяха някакви хора. Петима. Много враждебно настроени. Изобщо не разбрах, защо така се нахвърлиха върху мен, но ми стана ясно, че съм се осрал, извинете за израза…
— Няма нищо…
— Това е. Никой не ми се представи. Тъй че дори да е бил там вашият Шерстнев, това е останало тайна за мен.
— Никого от тях ли не запомнихте?
— Не, разбира се. Един от тях особено злобно се заяждаше с мен — млад и русоляв. Останалите лица ми се сливат.
Вениамин Иванович помълча, сякаш удари някакви свои вътрешни спирачки.
— Това е бил Шерстнев — каза той накрая.
— Така ли? Гад! Направо ме изяде с парцалите тогава. Сто въпроса ми зададе. Очевидно му е била поставена задачата да ме провали. И го направи, юнакът му с юнак. „Красавец и як, сигурно не е евреин!“
— Мислите, че е бил евреин?
— Господи, не, разбира се. Това е поговорка… Откъде през ония години евреин във Физическия факултет?!
Усети се, че разговорът се записва и си прехапа езика. Късно. Идиот, каза си той. Кретен.
— Исках да кажа, че тогава се водеше борба срещу космополитизма — поясни той. — Днес това е минало. Беше по времето на култа към личността.
— Да, действително е така… — бавно проговори Вениамин Иванович. — Така. Добре. Сега за Каманин, Николай Аристархович?
— Вече ви казах. Чел съм негови книги. Много ми харесва „Ловци на невъзможното“. Разказите му са блестящи. Но не го познавам лично. Дори не съм го виждал никога. Освен може би по телевизията, но не съм сигурен.
— Той не обичаше да се показва по телевизията.
— Значи и там не съм го виждал.
— Но му симпатизирахте, нали? Макар и задочно, така да се каже.
— Да. Според слуховете е бил добър човек. Обичал да си пийва, да помага на хората, не е бил стиснат. Застъпвал се е… — едва не се изпусна да каже „за Бродски“ — за хората изобщо.
— Ясно — каза Вениамин Иванович с разочарование и продължи:
— А Гугнюк, Николай Остапович.
— Как?
— Гугнюк. Николай Остапович.
— За първи път го чувам. Кой е той?
— А Берман, Амалия Михайловна?
— Амалия Михайловна? Тя живееше в апартамент деветнайсети, но не съм сигурен, че е Берман.
— За нея ли пишете във вашия роман?
— Да. Само че това не е роман. Дори повест не е, а разказ.
— Така ли? — учуди се Вениамин Иванович. — Такъв голям?
— Това мнение не е мое, а на редакционната колегия.
— Разбрах. Значи вашата Амалия Михайловна е реално лице?
— Абсолютно. Всичко написано за нея е истина. Тя почина преди десет години, иначе бихте могли да я попитате.
— Да. Зная и много съжалявам, че вече не е между живите. Сигурно щеше да ни разкаже интересни неща. А познавате ли Габуния, Иван Захарович?
Станислав не се сдържа и се намръщи.
— Да. Бяхме близки по едно време. Познавам го. Но според мен той умря.
— Виждам, че не ви е бил особено симпатичен?
— А на вас не ви ли е все едно? Слушайте, за какво са всичките тези въпроси? Може би ще ми кажете все пак за какво става дума?
Вениамин Иванович сякаш се взриви:
— Разбира се! — извика той с неразбираема досада. — Ще ви кажа на всяка цена. Само че по-късно. Може да се каже, че точно затова ви измъчвам сега, за да разбера как… КАК, по дяволите, да ви разкажа същината, за да разберете и повярвате. Ако сега направо ви изложа всичко, просто ще ме пратите по дяволите и никакъв разговор няма да се получи. А аз искам да се получи!