Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)
- Автор: Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Търсене на целта (или двадесет и седмата теорема на етиката)». Краткое содержание книги:
„Търсене на целта“ не е книга за бързо четене. Това е роман за една епоха и няколко конкретни личности, изпълнен блестящо като сюжет и език и зареден с неподражаемата атмосфера на братя Стругацки.
— Ето! Вашият приятел призна всичко! Край! И подписа, убедете се сам — ето.
Пъхна в ръката на Станислав някаква хартия.
Протокол. „Киконин, Виктор Григориевич… паспорт…“ Опита се да се насили да прочете документа, но не разбираше и не виждаше нито дума. И бездруго знаеше, че майорът не лъже. Мака-ар че… Ако, да кажем, са фалшифицирали показанията на Мирлин, какво им пречеше да направят същото и с тези на Киконин. Но той знаеше, че никой нищо не е фалшифицирал. Че са истински. Но не можеше да проумее откъде се взеха ИСТИНСКИТЕ показания на Мирлин? Как са могли да се появят. Как са успели да го накарат да ги напише? Обаче нямаше време да се облегне назад, да затвори очи и добре да помисли.
— Нима и сега ще продължите да отричате, Станислав Зиновиевич? Какво ви става, ей Богу? Приятелят ви се е подписал, какво още ви трябва?
— Приятелят си е приятел — отвърна той. — А аз съм си аз. Той си знае неговото, а аз моето…
— И искате да подпишете протокол пълен с „не, не зная, не съм виждал, не съм чувал“? Това са лъжливи показания.
— Какво да се прави? Ако Мирлин застане пред мене и в лицето ми каже, ще е съвсем различно…
— И ще каже!
— Нека! Направете очна ставка…
— Нищо не ми струва да я организирам…
— Добре. Защо не?
— Хубаво, така да бъде. На себе си вредите… Протоколът трябва сега да бъде подписан! Без каквато и да е очна ставка.
— Ами ще го подпиша… А вие защо не искате да направите очна ставка, Вениамин Иванович?
— Ще я направим, не се тревожете…
Известно време разговаряха в този дух и майорът непрекъснато тракаше на пишещата си машина, после извади листа и го подаде на Станислав.
„Не, не зная, не съм виждал, не съм говорил“, но защо във всеки въпрос се повтаряше едно и също: „антисъветската статия «Поколението, глътнало свобода»“ — как не го домързя да пише?
Станислав взе дадената му химикалка („не, не, не бива със своята, а ето с тази“) и се подписа. На всяка страница. Върна протокола на майора. Той с явно неудоволствие го прегледа отново, мърморейки: „И какво постигнахте? На себе си вредите, ей Богу!“ „Очевидно така са ни възпитали — отвърна Станислав. — Сам умри, но другаря си спаси.“ Почувства фалша в тази фраза и своето кокетство, моментално млъкна. Но настроението му се подобри заради всичко, което се случи — майорът не искаше очна ставка! Очевидно не искаше. Защо ли? А майорът го остани на мира — да си ближе раните, да пие крадешком вода, да мълчи и да чака неизвестно какво — а сам взе слушалката и отново беззвучно поговори с някого.
Настъпи пауза. Примирие. Отдих. Като че и двамата си почиваха. Вениамин Иванович вяло го упрекваше. Станислав Зиновиевич също така вяло увърташе. Беше неразбираемо какво всъщност става и какво трябваше да се очаква. Но бе опасно да се форсират събитията. Говориха за самиздата. Вяло. Станислав не е чел никакъв самиздат. Дори да е чел нещо, то е било някога и вече нищо не помни. „Ще просъществува ли Съветският съюз до хиляда деветстотин осемдесет и четвърта година?“ — това беше казано с въпросителна интонация и Станислав се възползва от това обстоятелство: „Странен въпрос… Разбира се, че да!“ Възникна забавно недоразумение. Известно време отиде за обяснения: тази статия била написана от известния антисъветски деец Амалрик, „1984“ е названието на романа на антисъветски настроен английски писател Джордж Оруел. „Не съм го чел. Откъде? Сигурно е нещо много старо?“ „Защо решихте, че е старо?“ „Вероятно я е писал през шейсет и четвърта година.“ „Не е там работата… обясних ви, че има такъв роман.“ „А, Оруел… Да, чувал съм нещо. Но май се говори, че писал не за нас, а за Англия?“ Правеше се на глупак, без много да го е грижа дали майорът му вярва. Беше много уморен. И, което е по-страшно, стори му се, че сред разхвърляните по бюрото документи е и онзи екземпляр от статията на Амалрик, който навремето сам бе напечатал на машината си и дал на Мирлин…
Неочаквано прозвуча името на Каманин. Небрежно. Между другото. Ни в клин, ни в ръкав. Станислав в отговор машинално отбеляза, че не, никога не се е срещал с Каманин. Чел го е с удоволствие, но лично не го познава. Тогава видя очите на Вениамин Иванович. И изразът на това кръгло простовато лице с белег на устната го порази. Май нещо не бе казано както трябва.
— Станислав Зиновиевич — меко проговори Вениамин Иванович с пресилена усмивка. — Това пък защо?
— За какво говорите?
— Как да не сте се срещали с Каманин, като сте му дали романа си да го чете?
— Какъв роман? — глупаво попита той, внезапно разбирайки, че едва сега и именно сега започва да се случва нещо наистина важно. А всичко, което бе досега, бе само рамка, декорация, пълнеж, фон…