Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Един ездач спря коня си пред него — млад и симпатичен мъж с гъста кестенява коса, облечен с цветовете на рода Икати.
— Какви са новините от съюзниците ни? — попита Зан. Помнеше този човек — беше го изпратил в града, за да наблюдава ткиуратците. Не му бе особено приятно, че хората на Тсата бяха напуснали корабите си, но в хаоса, който настана след появата на фейа-корите, нямаше никакво желание да отделя от собствените си бойци, за да им попречи. Сега те сновяха на воля из Зила, ала въпреки че по-скоро помагаха, отколкото пречеха, дългогодишният опит го бе научил да не се доверява на подобен демонстративен алтруизъм.
Докладът на младия мъж обаче не носеше лоши новини за ткиуратците. Те бяха дали всичко от себе си, за да ускорят евакуацията, да спасят ранените и да помогнат на войниците в избиването на Различните зверове, които вилнееха по улиците. Някои от тях изгубваха живота си. Сигурно и това беше част от хитроумния план, с който искаха да спечелят доверието му…
Младият мъж продължаваше да докладва, но Зан вече не го слушаше. Бараксът се взираше в двата демона, които не спираха да рушат древния град, и си мислеше за странните хора, които бяха дошли от континента на джунглите. Навярно това спаси живота му.
Той видя стрелеца, застанал на последния етаж на една порутена къща, в секундата преди дулото на пушката му да проблесне, и то само защото гледаше натам. Това му даде миниатюрна частица от секундата, по време на която куршумът, предназначен за сърцето му, го уцели в рамото. Баракс Зан падна от седлото си и се строполи на земята с крака, заплетени в стремената на коня му. Жребецът изцвили и подскочи изплашено, повличайки го по паважа, след което отстъпи рязко назад и стъпка доскорошния си ездач. Шокът замъгли сетивата на Зан и сякаш целият свят потъна в някаква призрачна мъгла, а въздухът стана толкова гъст, че всяко движение изглеждаше съвсем бавно. Той смътно видя как един мъж — млад вестоносец — се хвърля към него с нож в ръка, ала в следващия миг ръката на вестоносеца бе отсечена, а секунда по-късно същата участ сполетя и главата му, защото стражите му знаеха как да си служат с мечовете си. Още един удар и стремената, които привързваха Зан за коня му, бяха прерязани. Изведнъж той отново зърна небето; през това време жребецът му препусна надалеч и някой го застреля.
Около него се струпаха много хора, а гневните викове на другите бяха насочени към бойците в близост до сградата, където се намираше атентаторът. Той обаче най-вероятно вече беше мъртъв, и то от собствената си ръка; никой нямаше да узнае кой го беше изпратил, нито пък кой бе вербувал вестоносеца… ала Зан знаеше. Естествено, че знаеше.
Докато лежеше на земята с пребледняло лице и се мъчеше да си поеме въздух, а хората му стояха около него и му говореха разни несвързани неща, бараксът прокле името на Ойо ту Еринима, която искаше на всяка цена да се сдобие с дъщеря му.
Единадесета глава
Кайку предеше и шиеше, заплиташе и бродираше, движейки се на хиляди фронтове едновременно, докато се носеше из лабиринта на Чаросплетието. Противникът й беше бърз като нея — даже два пъти по-бърз — и непрекъснато я блокираше, объркваше я и подкопаваше защитите, които си бе изплела; Кайку обаче не се отказваше и не си позволяваше дори за миг да изгуби концентрация. Ето защо за всеки успешен ход на противника й и двамата губеха в еднаква степен. Възлите биваха разкъсвани, мрежите се опъваха, капаните се залагаха и се избягваха; битката беше толкова бясна, зашеметяваща и невъобразима, сякаш цели армии от миниатюрни паячета се сражаваха върху триизмерна златиста паяжина.
Кайку използваше всеки трик, който познаваше, като същевременно не спираше да импровизира. Тя съшиваше тресавища, които засмукваха фибрите и ги заплитаха на чудовищни възли; изграждаше плетеници от тунели, водещи наникъде, и дърпаше нишките, сякаш бяха струни на арфа, по такъв специален начин, че извличаше могъщи резонансни вълни от тях, които подлъгваха противника й за местонахождението й. Понякога методите й бяха ефективни, а понякога — не, ала същото се отнасяше и за врага й. Битката продължи няколко минути в света на човешките сетива, ала в Чаросплетието сякаш минаха години от началото й; въпреки това нито тя, нито съперникът й дадоха признаци на умора. Бяха равностойни. Патова ситуация.
Когато най-накрая противникът й се оттегли, Кайку последва примера му. Те останаха да висят в Чаросплетието — безплътни, изтощени и бдителни, — подобни на освирепели тигри, притиснати в ъгъла. На ръба на възприятията си усещаше далечното присъствие на гигантските китоподобни левиатани, които кръстосваха бавно и неумолимо вселената на златистите нишки — неуловими и недостижими. Те общуваха помежду си по характерния за тях начин — като си разменяха приглушени басови припуквания и проскърцвания, които се носеха из цялото Чаросплетие. Кайку знаеше, че сетивата й интерпретират звуците, за да помогнат на човешкото й съзнание да се приспособи към неведомата и невъобразима същност на тази причудлива вселена, защото тук нямаше никакви звуци; ала дори и така да беше, сигналите на загадъчните колоси продължаваха да бъдат нещо магическо, тайнствено и неустоимо привлекателно за нея. Напоследък левиатаните общуваха все по-често помежду си.