Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Той се вгледа в мъртвеца. Кожата му беше бяла, а чертите на лицето му бяха толкова миниатюрни, че изглеждаха закърнели. На врата му се виждаха малки процепи, очевидно хриле, безжизнените му очи бяха изпъкнали като на риба, а зениците му имаха кръстовидна форма. Различен.
Явно се е криел в града, под обущарското дюкянче. Тсата беше чул, че откакто в Сарамир бе избухнала гражданската война, Различните вече не са преследвани и екзекутирани. Приоритетите се бяха променили и при положение че Лусия и Аленият орден се сражаваха на тяхна страна, изглеждаше най-малкото неуместно силите на Империята да избиват себеподобните им. Предразсъдъците обаче не можеха да бъдат заличени толкова лесно. Въпреки че убийствата на Различни вече се считаха за престъпление, сарамирците продължаваха да изпитват омраза и боязън към Различните, които бяха принудени да се крият или да търсят закрила в своите изолирани общности. Сестрите от Аления орден бяха щастливки; поне външно те изглеждаха напълно нормално, докато този човек тук сигурно бе смятан за урод.
Очите на Тсата се свиха от отвращение при мисълта за това. В тази красива нявга страна имаше толкова много омраза. Той се запита дали мъртвият е имал семейство, защото, за разлика от ткиуратските обичаи, сарамирците създаваха общности по двойки и всяко такова семейство имаше изключителни права върху потомството си. Сетне погледът му се отмести към входа към подземието, откъдето се чуваше монотонното мъркане на огъня, и татуираният мъж реши, че не иска да разбере.
Баракс Зан седеше на коня си близо до южната порта на Зила и наблюдаваше тълпите, които се точеха навън от града. Бе заобиколен от неколцина стражи от личната си гвардия. Недалеч отряд войници на рода Винаксис се опитваха да въведат ред сред изплашените граждани и да ги успокоят, защото паниката в очите на хората подсказваше, че всеки момент ще се юрнат напред като стадо обезумели от страх животни. Шумът беше ужасен, а във въздуха продължаваше да се усеща зловонието на мъглата, породена от фейа-корите, примесена със заразителния мирис на страха.
Той погледна към билото на хълма, където единият демон почти бе сринал из основи цитаделата. Другият фейа-кори събаряше сградите напосоки с бавни и методични движения. Грохотът от рухващи постройки и призрачните стенания на демоните ехтяха из целия град.
Кръвта му кипеше — беше бесен заради безсилието си. Богове, беше абсолютно погрешно да изостави такъв стратегически аванпост като Зила. Войниците му бяха разположени покрай речния бряг и стените, но единственото, което правеха, бе да държат Различните хищници настрана, докато всички граждани бъдат евакуирани. Битката бе изгубена в момента, в който се появиха фейа-корите. Просто нямаше какво да направят, за да им се противопоставят. И най-лошото беше, че това щеше да се повтори и със следващия град, който демоните нападнеха, и с по-следващия, докато Южните префектури не се превърнат в димящи развалини и Чаросплетниците не завладеят целия Сарамир.
Ала дори пред лицето на подобно поражение Зан си мислеше за позитивните аспекти, които можеше да извлече от случилото се. Засега удържаха Различните изчадия, които нахлуваха от изток и от запад по протежението на реката, с относителна лекота. Очевидно атаката разчиташе на две неща — на пробива на фейа-корите, които разрушиха част от стената, и на нахлуването на зверовете през осигурения портал. Само че демоните на покварата бяха поели из града, сеейки разрушение и смърт по тесните улички на Зила, а войниците на Империята реагираха достатъчно бързо, за да преградят пътя на Различните пълчища. Ако фейа-корите имаха поне зрънце тактическа мисъл в главите си, щяха да сринат по-голяма част от стената или поне щяха да останат там, докато достатъчно Различни хищници успеят да нахлуят в града. Зан се съмняваше, че Чаросплетниците можеха да управляват тези същества на някакво по-висше ниво, а това най-малкото си струваше да се знае.
Бащата на Лусия погледна към небето, където кръжаха гнусоврани. Проклетите летящи създания се носеха високо над земята, отвъд обсега на пушките им. Както винаги, Възлите се спотайваха някъде наблизо и ръководеха битката отдалеч. Гнусовраните бяха очите им, а Различните хищници — техните марионетки. Ако можеха да се доберат до Възлите, щяха да предизвикат невъобразим хаос сред хищниците, ала вещерите се бяха научили да не държат диригентите на сраженията си на едно място, след като Зан ги бе изклал при битката за Лоното преди четири години. Ала дори и да успееха да постигнат това, дори и да убиеха всеки Различен звяр, пак нямаше да победят. Всичко се свеждаше до един неотменим факт — нямаха никакво оръжие срещу демоните на покварата.