Воалът на господството
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воалът на господството». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Размерите и въздействието му върху Чаросплетието бяха колосални. Сестрите бяха като прашинки пред него; то сякаш обсебваше изцяло света на златистите нишки. Представляваше нещо като бяла пустота, болезнено ярка бездна, която заслепяваше окото с блясъка си. Нямаше форма, защото сякаш съществуваше в множество форми едновременно; същевременно човешкото съзнание не можеше да се примири с това и поради тази причина двете жени го виждаха като огромно същество с издължен силует, подобно на гигантски кит, ала същевременно толкова чуждо и различно от всичко познато, че всяка аналогия бе неуместна.
Кайку и Кайлин се взираха в левиатана, обзети от невъобразим ужас, неспособни да помръднат, докато възприятията им се опитваха да асимилират случващото се.
То също ги наблюдаваше. Двете Сестри усещаха как вниманието му ги облива като вълните, възникнали от минаването на огромен кораб. Можеше да ги унищожи само с тежестта на погледа си. Преди няколко години Кайку се бе срещнала с Лунните деца — духове тъй древни, че човешкото съзнание бе неспособно да ги разбере, — но те наистина бяха като дечица в сравнение с това. Мащабите на левиатана бяха толкова грандиозни, че човек можеше да изгуби разсъдъка си, ако се взираше твърде дълго в него.
В следващия миг цялото Чаросплетие се сви навътре като чашка на цвете, след което златистите нишки отново възвърнаха предишното си състояние. Левиатанът изчезна, но резонансът, породен от движението му, бе оглушителен.
Двете Сестри напуснаха заедно вселената на триизмерните фибри и Кайлин отново стана видима. В продължение на една дълга минута те стояха безмълвни и дишаха дълбоко, заслушани в шепота на нощта, а прохладният бриз галеше нежно лицата и косите им.
Под ципата на реалността се стрелкаха десетки въпроси. Другите Сестри също бяха почувствали присъствието на левиатана. Нито Кайлин, нито Кайку обаче можеха да им отговорят. Двете жени се взираха една в друга, без да издадат и звук. Просто бяха останали без думи.
Няколко дена по-късно Мишани пристигна в Арака Джо.
Тя откри Кайку до малкото езеро, намиращо се на изток от храмовия комплекс. Сестрата стоеше в края на панорамната платформа и съзерцаваше красивия килим от водни лилии, алени и бели цветчета. Езерото бе заобиколено от камакови дървета, чиито листа висяха над водата в провиснали вериги. Там, където окото на Нуки галеше света с погледа си, беше топло и приятно, ала на сянка си беше доста студеничко.
Кайку не носеше одеждите на Ордена. Дебелата й роба бе обагрена в синьо и бледолилаво, като бе пристегната в кръста със зелен пояс. За Мишани, която беше свикнала с момчешките дрехи на приятелката си, това бе неочаквана проява на изискана женственост. Дъщерята на Мураки ту Коли я наблюдава мълчаливо известно време, наслаждавайки се на гледката на отдадената на съзерцание Кайку.
— Зная, че си тук, Мишани — каза Сестрата с благ тон. — Времето, когато можеше да се прокрадваш незабелязано зад гърба ми, отдавна отмина.
Дългокосата жена се засмя и Кайку се обърна да я прегърне.
— Богове, колко се радвам, че си добре — промълви тя.
Имаха толкова много за разказване, ето защо започнаха веднага да си наваксват. За последен път се бяха видели преди повече от година, малко преди Мишани да замине за Тчом Рин. Кайку говореше предимно за обучението си, защото не бе пътувала толкова далеч като приятелката си, и по-голямата част от насладата да споделя се падна на Мишани. Сестрата нямаше нищо против — беше й страшно интересно да научи повече за пустинните градове.
— Погледни се сега! — възкликна Кайку и посочи ръкавите на събеседничката си. — Изглеждаш досущ като благородничка от пустинята!
— Трябва да призная, че този стил наистина ми допада — усмихна се жената с дългите черни коси. — Трябва да ти кажа още нещо, Кайку — Асара е тук.
Радостта на Сестрата помръкна като угасена свещ.
— Асара? — За миг в съзнанието й изплува онзи миг от живота й в Лоното, когато бе съблазнила един мъж на име Саран Иктис Марул, без да знае, че това е Асара, но в друг облик. Болката, че е била излъгана по този начин, още я глождеше. Сетне обаче усмивката й се върна и Кайку добави: — Тя може да почака. Ела да се поразходим.
Двете тръгнаха по застланата с каменни плочи пътечка, заобикаляща езерото. Алеята беше толкова древна, че част от настилката бе потънала в земята. По дърветата бяха накацали гарвани и сойки, които подскачаха насам-натам по клоните и пърхаха с криле, посипвайки двете приятелки с дъжд от борови иглички. Сарамирската растителност бе предимно вечнозелена, но хората все още имаха някаква генетична памет за времето, когато прадедите им са живели в Куараал, където господстваше умереният климат. Бяха минали повече от хиляда години, откакто се бяха заселили на този континент, ала обстоятелството, че повечето дървета в Сарамир никога не губеха листата си, продължаваше да смущава някогашните им инстинкти.