Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
— На дни! — възкликна другият, едновременно ужасено и триумфиращо.
— На дни! — повтори Секретарят. — Но не забравяйте — една единствена бомба, спусната две секунди преди началото и всичко ще приключи за нас. На всичко отгоре след това врагът ще разполага с време от един до шест месеца за да предприеме ответни мерки. Ето защо е рано да смятаме, че сме в безопасност.
Въпрос на дни! А след това ще започне най-великата битка в историята на галактиката — и Земята ще нанесе първия удар.
Ръцете на Върховния министър трепереха от вълнение.
И отново Арвардан седеше в стратоплана. Много и различни неща не му даваха покой. Да си признае честно, почти не беше се надявал да получи от Върховния министър разрешение за проникване в забранените зони. Беше се подготвил за неуспеха и не съжаляваше. Можеше да настоява още малко, — но едва ли щеше да постигне нещо повече.
Щом е така, в името на Галактиката, остава му само един изход — да проникне вътре без разрешение. Готов бе да го стори.
Тези проклети глупаци!
За какви се мислеха?
Да, знаеше за какви. Мислеха се за потомци на истинските хора, за обитателите на онази планета, от която…
И най-лошото беше, че бяха прави.
Но както и да е… В този миг корабът се отдели от повърхността. Той почувства, че потъва назад в мекото кресло и си помисли, че само след час ще бъде в Чика.
Не би казал, че държи особено много да види отново града. По-интересно бе как са се развили събитията със синапсатора. Все някаква полза трябваше да извлече от престоя си тук.
Каква дупка само бе тази планета!
Ениус беше прав.
Но този доктор Шект… Бел измъкна препоръчителното писмо, плътен плик, на официална бланка…
И в следния миг се изправи рязко — или по-точно, опита се да го стори, борейки се със силите на инерцията, които го притискаха в креслото, докато Земята изчезваше под тях, а небето ставаше все по-тъмновиолетово.
Спомнил си бе името на момичето. Казваше се Пола Шект.
Как можеше да го забрави? Почувства се измамен и ядосан. Сякаш умът му бе заговорничел срещу него, пазейки скрито до последния момент това име.
Ала кой знае защо, Бел беше радостен от откритието.
Втора среща
През изминалите два месеца, откакто Джоузеф ШВарц бе подложен на действието на синапсатора, доктор Шект се бе променил до неузнаваемост. Не само физически, ако изключим, че бе малко поотслабнал. По-скоро в маниерите си — станал бе боязлив, умислен. Живееше в постоянен разговор със себе си, не разговаряше дори с най-близките си колеги и изслушваше забележките им с крайна неохота.
Общуваше единствено с Пола, може би защото и тя като него изглеждаше някак странно отвлечена през тези два месеца.
— Зная, че ме наблюдават — повтаряше й той. — Чувствам го. Познато ли ти е това чувство?… Настъпиха доста големи промени в института — най-странното е, че си отиват тъкмо хората, които обичам и на които мога да се доверя… Не ме оставят и за миг насаме. Не ми позволяват дори да пиша доклади.
А Пола, склонна винаги да му прости и да го разбере, отвръщаше:
— Но какви доказателства могат да имат? Дори и да си извършил експеримент над Шварц — нима това е престъпление? Ако е така — досега да са ти поискали сметка.
Ала лицето му оставаше все така прежълтяло, докато той мърмореше:
— Няма да ме оставят на мира. Срокът ми наближава и те ще се постараят да го изпълня.
— След всичко, което си направил? Глупости!
— Зная твърде много, Пола. Не могат да ми имат доверие.
— За какво знаеш твърде много?
Една вечер, когато бе твърде изтощен, за да държи повече непосилното бреме в себе си, той й каза. Отначало Пола не повярва, а сетне се разтрепери от ужас.
Още на следващия ден тя позвъни в Капитола, като за целта използва един обществен предавател. Говорейки през кърпичка, поиска да повикат доктор Арвардан.
Нямаше го. Предполагаха, че е в Бонеър, на шест хиляди мили от тук, ако естествено се движеше според програмата си. Да, очаквали го в Чика, но не знаели точно кога. Ще си остави ли името? Биха могли да предадат посланието.
Тя прекъсна връзката и се облегна на стъкления похлупак, усещайки приятната прохлада на изкуствената материя. Очите й се изпълниха със сълзи на разочарование.
Глупачка. Глупачка!
Той й помогна, а после тя го бе прогонила. Рискувал бе всичко, изложил се бе на унижения, за да запази достойнството на едно земно момиче, само и само за да му обърне гръб.
Стоте кредита, които още на следващата сутрин след инцидента бе изпратила в Капитола, й бяха върнати без никакъв коментар. Искаше да го намери, да му се извини, но се страхуваше. Капитолът бе само за Чуждоземци, как да проникне вътре?