Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
И ето, че сега можеше да потърси помощ само на едно място — в двореца на Прокуратора… Само той и Чуждоземецът, който се отнасяше с нея като с равен — в тези хора се таеше едничката й надежда. Спомни си, че нито за миг, не бе заподозряла произхода му — докато сам не го разкри. Беше висок, изпълнен със самоувереност. От хората, които знаят какво вършат.
Все някой трябваше да знае, инак цялата галактика беше обречена.
Разбира се, повечето Чуждоземци си заслужаваха участта — но трябваше ли да загинат всички? Жените, децата, болните и старците? Добрите и умните? Хората като Арвардан? Онези, които никога не бяха чували за Земята? В края на краищата, те всички бяха хора. Можеше ли една справедлива кауза — като земната, например — да бъде постигната през море от кръв и унищожение.
А после, съвсем неочаквано се обади Арвардан. Доктор Шект само поклати глава:
— Не мога да му кажа.
— Трябва — настояваше яростно Пола.
— Тук? Невъзможно! Това ще означава гибел и за двама ни.
— Отпрати го, тогава. Аз ще се погрижа.
А сърцето й туптеше като обезумяло. Причината трябваше да е в малката надежда да спасят всички тези милиарди невинни. Спомни си неговата широка усмивка. Спомни си как бе накарал — с невероятно спокойствие — онзи Имперски полковник да застане пред нея и да й се поклони, а сетне да поиска извинение — на нея, едно земно момиче.
Бел Арвардан можеше всичко!
Арвардан, напълно естествено, не знаеше нищо за това. Възприе грубото поведение на Шект като нещо типично за Земята, особено след всичко, което бе преживял.
През цялото време на разговора, в предверието към кабинета на Шект, Арвардан имаше чувството, че е нежелан натрапник.
Въпреки това, стараеше се да подбира внимателно думите си.
— Доктор Шект, за нищо на света не бих ви досаждал, ако не беше чисто професионалният ми интерес към вашия синапсатор. Освен това научих, че за разлика от повечето жители на Земята, вие нямате враждебно отношение към хората идещи отвън.
Колкото и премерени да бяха тези думи, те изглежда засегнаха доктор Шект, защото той подскочи:
— Вижте какво, не зная кой ви е дал подобна информация, но е сгрешил, ако си е мислил, че Чуждоземците са ми особено симпатични. Нито ги харесвам, нито ги мразя. Аз съм землянин…
Арвардан стисна устни и се извърна към вратата.
— Надявам се, да ме разберете, доктор Арвардан, — този път Шект говореше припряно и шепнешком — съжалявам, ако съм се държал грубо, но наистина нямам възможност…
— Разбирам ви — каза с хладен глас археологът, макар всъщност да не разбираше нищо. — Приятен ден, сър.
Доктор Шект се усмихна уморено.
— Работата ми е доста тежка и…
— Моята също, доктор Шект.
Той пое към вратата, кипящ от гняв срещу цялото това земно племе. Неволно си припомни всички недоброжелателства, които бе изслушал на своята родна планета, относно земляните. Например, поговорки като: „Земната вежливост е като дупка в морето“, или „Получиш ли нещо от землянин, значи нито си е струвало, нито е заслужавало“.
Вече беше протегнал ръка към фотоелектричния лъч, който отваряше вратата, когато чу зад гърба си забързани стъпки, последвани от предупредителен шепот. Някой пъхна къс хартия в ръката му, а когато се извърна, забеляза само изчезващата зад ъгъла фигура.
Едва когато седна в наетата кола, Бел разгъна бележката в ръката си. Отгоре беше надраскано:
„Помолете да ви упътят към театъра в осем тази вечер. Внимавайте да не ви проследят“.
Той се намръщи и прочете още веднъж бележката, сякаш очакваше да се появят нови думи, написани с безцветно мастило. Вдигна ръка, за да хвърли хартийката през прозореца, поколеба се и я мушна в джоба на сакото си.
Едва ли си даваше сметка, че пропусне ли да последва съвета, който му даваше авторът на тайнствената бележка, това щеше да означава край не само за него, но и за няколко трилиона жители на галактиката. Ала както се оказа в последствие, Бел Арвардан не разполагаше с друга възможност.
А за момента се питаше, дали авторът на бележката не е…
Точно в осем същата вечер Бел си пробиваше път сред гъсто паркираните коли, на закритата площ под театъра. Само веднъж бе попитал за посоката, но дори тогава, човекът, заел се да го упъти не пропусна да го огледа подозрително (белег, присъщ на абсолютно всички земляни), а накрая процеди през зъби: „Следвайте потока от коли“.
Изглежда че всички поели в тази посока коли, наистина се бяха отправили към театъра, защото не след дълго бяха погълнати от тунела на подземния паркинг.