Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Що се отнася до Бел, той отби встрани от основния поток и подкара бавно колата. Неочаквано, една стройна женска фигура слезе от тротоара и застана до отворения прозорец на колата. Бел я погледна втрещено, протегна автоматично ръка за да отвори вратата и след миг фигурата се настани до него.
— Извинете — заговори объркано той, — но аз…
— Шшшт! — Фигурата се беше сгушила ниско на седалката. — Проследиха ли ви?
— Трябваше ли да ме следят?
— Сега не е време за остроумия. Карайте право напред. Ще завиете, когато ви кажа… Божичко, какво чакате?
Този глас му беше познат. Изпод качулката, закриваща главата, се подаваха няколко кестеняви кичура. Чифт черни очи блестяха в мрака.
— Не губете време — рече тихо тя.
Той се вслуша в съвета й. Ако се изключат откъслечните инструкции за промяна на посоката, през следващите петнадесет минути тайнствената посетителка не каза нито дума. От време на време Бел поглеждаше към нея, внезапно развеселен, и я намираше за по-красива, отколкото в спомените си. Странно, но сега присъствието й не го дразнеше.
Накрая спряха — пак по нареждане на момичето — на един ъгъл, в доста пуст квартал на града. След като се огледа предпазливо, девойката му нареди да продължи по една тясна алея, завършваща с малка площадка, на която бе построен гараж.
Вратата на гаража се спусна зад тях и във внезапно настъпилия мрак, единственият източник на светлина бе плафона на колата.
Едва сега Пола отметна качулката, погледна го право в очите и рече:
— Доктор Арвардан, простете нахалството ми, но това бе единственият начин да разговарям с вас насаме. Зная, че след последната ни среща, отношението ви към мен не е…
— Не мислете за това — побърза да вметне той.
— Не мога да не мисля. Искам да ми повярвате, че наистина съжалявам за поведението си от онази вечер. Не зная, дали ще можете да ми простите…
— Моля ви, спрете. — Той погледна встрани. — Аз също можех да бъда малко по-внимателен в думите си.
— Ами… — Пола замълча, опитвайки се да овладее вълнението си. — Но не затова ви доведох тук. Вие сте единственият Чуждоземец, проявил доброта към мен, а сега отново се нуждая от помощта ви.
Арвардан почувства, как сърцето му се свива болезнено. За какво всъщност ставаше дума? Все пак намери сили за едно надменно:
— Така ли?
— Не, — почти проплака девойката — не се касае за мен, доктор Арвардан. Моля ви, заради цялата галактика. Не искам нищо за мен. Нищичко!
— За какво говорите?
— Първо — не вярвам някой да ни е проследил, но ако чуете подозрителен шум, бихте ли… — тя сведе поглед — бихте ли ме прегърнали с ръка и… и… нали знаете?
Той кимна и отвърна с пресипнал глас:
— Мисля, че ще мога да импровизирам, ако се наложи. Вярвате ли, че някой ще се опита да ни доближи?
Пола се изчерви.
— Моля ви, не се шегувайте с мен и не мислете, че го правя с някакви лични намерения. Целта е единствено да избегнем каквито и да било подозрения — това е единственото убедително нещо, което бихме могли да направим.
— Толкова сериозни ли са нещата? — попита Арвардан.Разглеждаше я с любопитство. Изглеждаше толкова млада, кожата й бе така нежна. Кой знае защо, помисли си, че не е справедливо тъкмо тя да страда. Никога през живота си Арвардан не беше постъпвал толкова нелогично. Дори се гордееше със своя уравновесен мироглед. Беше човек на силните чувство, но умееше да се владее. И ето, че сега изпитваше непреодолимото желание да защитава тази крехка девойка.
— Нещата наистина са сериозни — говореше тя. — Ще ви кажа нещо, зная, че отпърво няма да ми повярвате. Но ще направя всичко възможно, за да ви накарам да ми повярвате. Искам отначало да подчертая, че съм напълно искрена с вас. Освен това се надявам, че ще бъдете на наша страна, след всичко, което ви разкрия. Ще се постараете ли? Ще ви оставя петнадесет минути за размисъл и ако след това сметнете, че не съм достойна за доверието ви, повече няма да ви губя времето и ще считам срещата за приключила.
— Петнадесет минути? — Той се подсмихна, свали ръчния си часовник и го постави пред себе си. — Добре.
Тя стисна юмручета в скута си и впери поглед през предното стъкло, към тъмната стена на гаража.
Бел я разглеждаше замислено — плъзна поглед по изваяните като от порцелан линии на лицето й, забеляза здраво стиснатите й устни, правият, издаващ вътрешна сила нос, така характерната за местните жители мургава кожа.
За миг Пола го погледна с крайчеца на окото си. Ала след това побърза да извърне очи встрани.
— Какво има? — запита я той.
Тя се извърна към него, прехапала устни.
— Гледах ви.
— Да, забелязах го. Да нямам брадавица на носа?