Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
— Мина ли десет? — попита го Пола.
— Да.
— В такъв случай, време е да се качим по стълбите — ако не са го заловили вече. — Тя се огледа и неволно потрепери. — Можем да влезем в къщата направо през гаража. Последвайте ме…
Тя положи ръка на дръжката и в този миг застина.
— Някой идва насам… — прошепна дрезгаво тя. — Бързо…
Останалото се получи от само себе си. Не беше никак трудно за Арвардан да си припомни предложения от девойката план. Ръцете му я обгърнаха нежно и в следния миг тя се притисна плътно към него, а по тялото на Бел се разля приятна топлина. Устните й затрепериха върху неговите и той почувства как го залива необятна вълна от сладост…
Изминаха не по-малко от десет секунди, преди да намери сили, за да откъсне очите си от нейните. Някъде в периферията на зрението си забеляза тъничък лъч светлина и долови едва чути стъпки, а след това отново се остави да го погълне вълнението. Бел беше заслепен от ярки звезди и заглушен от ударите на сърцето си.
Устните й първи се отделиха от неговите, но той отново ги потърси, този път жадно и искрено. Ръцете му я притиснаха и ударите на сърцето й се сляха с неговия възбуден ритъм.
Далеч повече време бе необходимо този път, за да се отделят, а дори след това замряха, притиснали лица.
Никога досега Арвардан не беше се влюбвал и този път не се стресна, споменавайки думата.
Какво значение имаше? Макар и земна девойка, в цялата галактика нямаше равна на нея.
— Май шумът е бил от някоя минаваща кола — промърмори замечтано той.
— Не беше — прошепна тя. — Нямаше никакъв шум.
Той я задържа за раменете, вперил поглед в очите й.
— Ах, ти хитрушо. Наистина ли?
Тя сведе поглед.
— Исках да ме целунеш. Не съжалявам.
— А ти какво мислиш — че аз съжалявам? Целуни ме отново — този път аз го искам.
Още един безкрайно дълъг миг, а сетне тя се отскубна от него и се зае да оправя разрошените си коси.
— Мисля, че е крайно време да влезем в къщата. Изгаси светлината в колата. Имам джобно фенерче.
Той я последва в мрака, фигурата й едва се различаваше на бледата светлина от фенерчето.
— Подай ми ръка — предложи тя. — Тук някъде има стълби.
Той пое дъх и прошепна развълнувано:
— Обичам те, Пола.
Всичко стана толкова лесно — не се съмняваше в думите си. Дори ги повтори: — Обичам те, Пола.
— Почти не ме познаваш — възрази тя.
— Не. Кълна се в живота си. От два месеца мисля единствено за теб. Кълна ти се.
— Аз съм само едно земно момиче, сър.
— Тогава аз ще стана землянин. Изпитай ме.
Той протегна ръка и нежно погали лицето й.
— Защо плачеш?
— Защото, когато баща ми ти разкаже всичко, ще разбереш, че не можеш да обичаш едно земно момиче.
— Изпитай ме и ще видиш.
Съмненията, които изчезват
Арвардан и Шект се срещнаха в една от задните стаи на къщата, чийто прозорци бяха грижливо поляризирани, за да не пропускат и лъч светлина. Пола остана долу, настани се в едно кресло и се зае да следи улицата отпред.
Шект изглеждаше доста променен, сравнен с човека, с когото Арвардан се бе срещнал преди десетина часа. Лицето му имаше изтерзан вид, но на мястото на предишното отчаяние сега се бе появила твърда решимост.
— Доктор Арвардан — поде той в началото на срещата, — бих желал да ви се извиня за поведението си от тази сутрин. Надявам се, ще ме разберете…
— Мога да ви уверя още от сега, сър, че напълно ви разбирам.
Шект приседна на крайчеца на масата и посочи с ръка бутилката вино. Арвардан поклати глава.
— Ако нямате нищо против, бих предпочел някой плод… Какво е това? Никога досега не съм го виждал.
— Нов портокалов сорт — обясни Шект. — Мисля, че се среща само на Земята. Съвсем лесно се бели. — Той демонстрира на Арвардан. След като опита сочната сърцевина, археологът възкликна:
— Наистина е вкусен, доктор Шект! Опитвали ли сте да ги изнасяте?
— Древните, — обясни мрачно Шект — не обичат да търгуват с външния свят. Също както и нашите съседи не горят от ентусиазъм да обменят стоки с нас. Не ни остава нищо друго, освен да се примирим с подобна действителност.
— Но това е много глупаво — възкликна Арвардан. — Да ви призная, когато се срещам с подобни примери, започвам да губя вяра в силата на човешкия разум.
Шект сви рамене, за да подчертае, че споделя мнението.
— Опасявам се, че този пример е типичен за отношението, което ни заобикаля.
— Основното затруднение идва от там, — продължи археологът, — че никой не желае да намери решение на проблема! Как отвръщат земните жители на презрението на другите — с омраза. Това е като заразна болест — омраза за омраза. Наистина ли вашият народ иска да получи равенство, взаимно разбирателство? Не! Това, което в действителност желаят, е да се докопат до кокала.