Вълчето братство

Кожоврат плесна с криле и забави, отказа да се гмурка слепешком в мъглата. Отдолу се чу пукот на кършещо се дърво и писъкът на зелената жена заглъхна.

Щом голямото влечуго излезе под ниския облачен таван, Ейвран видя зелената жена.

Беше паднала в някаква овощна градина, между три криви чворести дървета. Едно от дърветата се беше прекършило при сблъсъка и на мястото на горните клони сърцевината проблясваше бяла.

Граакът направи плавен кръг над градината. Умът на Ейвран сякаш беше изтръпнал, докато подкарваше Кожоврат към земята. Грамадният гущер плесна с криле и Ейвран скочи на земята миг преди той самият да я докосне.

След секунди вече стоеше до зелената жена.

Жената лежеше леко извърната на една страна, с дясната ръка над главата й, разкрачена. Беше се ударила толкова силно във влажната земя, че тялото й бе издълбало дупка.

Ейвран не можа да види някакви външни признаци за счупени кости. Нищо не се виждаше да стърчи от плътта на зелената жена. Но видя кръв, толкова тъмнозелена и мазна, че изглеждаше почти черна, потекла над лявата й гръд.

Ейвран рядко беше виждала гола жена — и никога не беше виждала такава като нея. Зелената жена беше не просто красива; беше неземно красива, като някоя дама от Владетелите на руни, надарена с толкова много дарове на обаяние, че една простосмъртна можеше да се отчае само като я види.

И в същото време, въпреки съвършените черти на лицето й, въпреки съвършено гладката й кожа, зелената жена очевидно не беше човек. Дългите й пръсти завършваха с нокти, остри като рибарски куки. От устата й, леко отворена, бликаше зелена кръв и се виждаха кучешки зъби, по-дълги и от мечешки. А ушите й бяха някак… сбъркани. Бяха тънки и изящни, но някак си… кривнати малко, като уши на сърна.

Зелената жена не дишаше.

Ейвран опря глава на гръдния й кош и се вслуша. Чу сърцето й — биеше тихо, дълбоко, сякаш зелената жена бе в дълбока дрямка.

Ейвран опипа ръцете и краката на зелената жена за рани. Изтри зелената кръв от шията й и откри нещо като порязване, вероятно от ноктите на самата жена. След това изтри кръвта от устните на жената и надникна в устата й.

Беше си прехапала езика при падането и кървеше лошо. Ейвран извърна на една страна главата на жената, за да не би обилно стичащата се в гърлото й кръв да я задави.

Зелената жена изръмжа ниско и гърлено — като куче, събудено, докато е сънувало лов.

Ейвран отскочи уплашена, че тази жена може да е някое животно. Хищно. Смъртно опасно.

Отнякъде излая куче.

Ейвран вдигна очи.

Намираше се в края на някаква ферма. Недалече беше къщата — струпана от събрани по полето камъни, със сламен покрив. В края на оградата лаеше свиреп вълкодав, но не смееше да се приближи до граака. От своя страна граакът само гледаше кучето гладно, сякаш се надяваше вълкодавът да му скочи.

Зелената жена отвори очи и сграбчи Ейвран за гърлото.

Ейвран изпищя.