Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
— Heculu!
— Avispa! Оси! — извика и Дон Алфонсо, навеждайки се надолу и нахлупвайки шапката на главата си. — Не мърдайте!
Гъст, жужащ черен облак излетя от виещите се лиани и Том, докато се опитваше да пази главата си, усети как върху гърба му се впиват десетки остри като игли за татуировка жила.
— Не ги удряй! — извика му Дон Алфонсо. — Това ще ги разлюти още повече!
Не можеха да направят нищо друго, освен да чакат, докато разгневените насекоми сами се откажат. Осите отлетяха така бързо, както се бяха появили и Сали се зае да лекува ухапаните места със сока от кората, която беше взела.
Скоро в небето над тях се разнесе странен звук. Напомняше на пляскане и бълбукане, сякаш тълпа деца смучеха бонбони, само че много силно, съпроводено от шумолене на клони, което се усили и заприлича на внезапен вятър. Между листата проблесна нещо черно.
Кори прибра греблото и моментално в ръцете му се озоваха малък лък и стрела, готова да полети нагоре към небето.
— Mono chucuto — прошепна Дон Алфонсо на Том.
Преди Том да успее да каже каквото и да било, Кори отпусна лъка си. Отгоре се чу трескаво шумолене и през клоните се мерна една полужива черна маймуна, която стискаше ужасена жилавите стебла, докато най-сетне падна във водата, на пет стъпки от кануто. Кори се наведе и я взе от водата, преди на някоя друга твар отдолу да й е хрумнала същата идея.
— Ехи, ехи — ухили се той широко. — Uakaris! М-м-м.
— Две са! — каза Дон Алфонсо възбудено. — Това беше голям късмет, Томасито. Това са майка и малкото й.
Малкото маймунче продължаваше да стиска здраво майка си, пищейки от ужас.
— Маймуна? Убихте маймуна? — извика Сали.
— Да, Лечителко, не сме ли наистина късметлии?
— Късметлии? Това е отвратително!
Лицето на Дон Алфонсо посърна.
— Не обичате ли маймуни? Мозъците на тези маймуни са истински деликатес, когато се изпекат леко в черепа.
— Не можем да ядем маймуни!
— Но защо?
— Защото… защото това е някакъв вид канибализъм. — Тя се обърна към Том. — Не мога да повярвам, че ти им позволи да убият маймуна!
— Не съм им позволявал да убиват нищо.
Кори, нищо неразбиращ и продължаващ да се хили гордо, стовари маймуната на пода на лодката пред тях. Тя впери замъглените си очи в тях, провесила език. Малкото маймунче отскочи ужасено от мъртвото тяло на майка си и с ръце на главата започна да пищи неудържимо.
— Ехи, ехи — протегна се Кори да вземе малкото с ръка, докато вдигаше мачетето с другата, готов да нанесе финалния удар.
— Не! — Том отскубна малката черна топка от ръцете му. Маймунчето се сгуши в него и спря да скимти. Кори, с вдигнато мачете, гледаше смаян.
Дон Алфонсо се наведе напред:
— Не разбирам. Какво казахте за канибализма?
— Дон Алфонсо — обади се Том, — за нас маймуните са почти като хора.
Старецът каза нещо остро на Кори, чиято ухилена физиономия се смени от израз на дълбоко разочарование. Дон Алфонсо се обърна отново към тях:
— Не знаех, че маймуните са свещени в Северна Америка. Истина е, че са почти хора, освен че са много по-пъргави и ловки от нас. Съжалявам. Ако знаех, нямаше да позволя това да се случи. — И той скастри отново Кори, след което лодката пое. После вдигна мъртвата маймуна и я потопи във водата. Безжизненото тяло се залюля леко, водовъртежът го пое, завъртя го в спиралата си и то изчезна.
Том усети малкото в прегръдката си — хленчеше и се опитваше да се зарови в него, търсейки топлина. Той погледна надолу. Едно дребно черно личице надничаше, гледаше го крадешком с широки очи и протягаше ръка. Маймунчето беше малко — не повече от осем инча на дължина и тежко около три-четири паунда. Козинката му беше мека и къса, имаше големи кафяви очи и мъничко розово носле, малки човешки уши и четири миниатюрни ръце с деликатни пръсти, тънки като клечки за зъби.
Том вдигна очи и видя, че Сали го гледа с усмивка.
— Какво?
— Май си намери нов приятел.
— О, не.
— О, да.
Маймунчето се беше съвзело от ужаса. То изпълзя от ръцете на Том и започна да проявява любопитство. Малките му черни ръце се стрелкаха бързо и подръпваха гънките на дрехите му, докато то издаваше мляскащи звуци с устни.
— Пощи те. Търси въшки.
— Надявам се, че е разочаровано.
— Виж, Томас — прекъсна ги Дон Алфонсо, — то мисли, че ти си майка му.
— Как можем да нахраним това прекрасно същество? — попита Сали.
Дон Алфонсо вдигна рамене.
— Всички горски същества са прекрасни, Лечителко.
Том усещаше как маймунчето приглажда ризата му и рови из нея. То изпълзя, използвайки копчетата му за дръжки и повдигна капачето на гигантския джоб на жилетката му. Претършува го, подуши, след което се изкатери и се намести в него. Сгъна малките си ръчички, огледа се наоколо и леко вдигна носле.