Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Сали плесна с ръце и се засмя.
— О, Том, то наистина те обича.
— Какво ядат? — обърна се Том към Дон Алфонсо.
— Всичко. Буболечки, листа, червеи, личинки. Така че няма да имаш трудности с изхранването на новия си приятел.
— Кой е казал, че аз отговарям за това?
— Защото то избра теб, Томасито. И сега ти му принадлежиш.
Том погледна малката черна топчица, която се оглеждаше наоколо като миниатюрен владетел, който инспектира владенията си.
— То е един малък рошав неудачник.
— Рошавия Неудачник, ето как ще му викаме.
Същия следобед в един от спираловидните лабиринти от канали Дон Алфонсо спря лодката и прекара повече от десет минути да изследва водата — опитваше я на вкус, плюеше в нея сдъвкани топчета тютюн и гледаше как се спускат на дъното. Най-сетне се изправи.
— Има проблем.
— Да не би да сме се изгубили? — попита Том.
— Не. Те са се изгубили.
— Кои?
— Единият от братята ти. Поели са по канала наляво, който води до Плаза Негра, Черния Площад, гнилото сърце на блатото, където живеят демоните.
Каналът криволичеше между грамадни дървесни стволове и гроздове висящи лиани, над черната повърхност на водата се спускаше воал от зеленикава мъглица. Приличаше на водна пътека към ада.
„Трябва да е Върнън“, помисли си Том. Върнън винаги се губеше, в буквалния и в преносния смисъл.
— Преди колко време?
— Най-малко седмица.
— Има ли някакво място наблизо, където може да се спре?
— Има малък остров, на четвърт миля по-нататък.
— Ще спрем там и ще се разтоварим. Ще оставим Пинго и Сали в къмпинга, докато ти, аз и Кори търсим с кануто брат ми. Нямаме време за губене.
Слязоха на просмукания от водата тинест остров, докато над тях се изливаше дъжд като из ведро. Дон Алфонсо жестикулираше и даваше наставления при разтоварването, а после и при товаренето на необходимите провизии в лодката, които щяха да им потрябват при пътуването.
— Няма да ни има два-три дни — каза Дон Алфонсо. — Трябва да се приготвим да прекараме няколко нощи в кануто. Може да вали.
— Не се шегувайте — каза Сали.
Том подаде маймунчето на Сали.
— Ще се грижиш се за него, докато ме няма, нали?
— Разбира се.
Лодката се отдалечи. Том я гледаше през пелената от дъжд, неясна фигурка, която ставаше все по-смътна и по-неясна.
— Том, моля те, пази се — извика тя, когато той вече не я виждаше.
Кори работеше здраво и освободената от товара лодка се движеше бързо. Пет минути по-късно Том дочу крясък в клоните над лодката и видя малка черна топка да скача от клон на клон, докато най-накрая се приземи върху главата му, крещейки като загубена душа. Беше Рошавия Неудачник.
— Ах ти негоднико, едва изчака да избягаш — каза Том и сложи малкото маймунче отново в джоба си, където то се сгуши и веднага притихна.
Кануто влезе още по-навътре в блатото.
27.
Бурята достигна кулминацията си, когато наближиха канала за Черния площад. Светкавици и гръмотевици разтърсваха небесата и тътенът отекваше дълбоко в гората като артилерийски огън. Върховете на дърветата, двеста стъпки над главите им, се клатеха и се удряха един в друг.
Каналът скоро премина в нов лабиринт от водни пътища, криволичещи между треперещата като желе зловонна шир. Дон Алфонсо спираше от време на време да провери за следи от прът по плиткото дъно. Проливният дъжд не отслабваше и нощта дойде така неусетно, че Том се сепна, когато Дон Алфонсо обяви, че спират.
— Ще спим в кануто като диваци — каза той. — Мястото е добро, защото над нас няма дебели клони. Не ми се иска да се събудя от задушаващия дъх на някой ягуар. Трябва да внимаваме да не умрем тук, Томасито, иначе душите ни никога няма да успеят да се измъкнат.
— Ще направя каквото зависи от мен.
Том се сгуши в мрежата си против комари, намери си местенце сред купчината принадлежности и се опита да заспи. Дъждът най-после спря, но той беше мокър до кости. От джунглата идваха звуци на капеща вода, придружени от викове, стонове и задъхани писъци на животни, някои от които приличаха съвсем на човешки. Може би те бяха хора, загубените души, за които говореше Дон Алфонсо. Том си помисли за брат си Върнън, загубен някъде из блатото, може би беше болен, или дори умираше. Спомни си го като момче, изпълнен винаги с надежда, дружелюбен, с оня вечно отвеян израз на лицето. Умората го надви и той потъна в дълбок, неспокоен сън.