Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
Момчето се плъзна бавно до бабата, падна на колене и остана в това положение, с ръце, увити около кръста й, и с глава на гърдите й.
Изминаха няколко минути. Мрачината беше непрогледна. Песента на селяните се отдалечаваше в полето. Старицата се свести.
— Феручо! — извика тя със съвсем слаб глас. Зъбите и тракаха от страх.
— Бабо — отвърна момчето.
Старицата направи усилие да говори, но ужасът бе схванал езика й.
Тя помълча известно време, силно разтреперана.
После успя да запита:
— Няма ли ги вече?
— Не.
— Не ме убиха — промълви старицата със сподавен глас.
— Не… спасена си — каза Феручо с пресипнал глас. — Спасена си, мила бабо. Те отнесоха парите. Но татко бе взел почти всичко със себе си.
Бабата въздъхна.
— Бабо — каза Феручо, все така на колене, като я стискаше за кръста, — мила бабо… ти ме обичаш, нали?
— О, Феручо! Клето мое дете! — отвърна бабата, като сложи ръце върху главата му. — Колко ли си се изплашил! О, боже господи милостиви! Я запали лампата… Или не, нека стоим на тъмно, още ме е страх.
— Бабо — подхвана момчето, — аз винаги съм ти причинявал неприятности…
— Не, Феручо, не говори такива неща. Аз не мисля вече за това, забравих всичко, толкова те обичам!
— Винаги съм ти причинявал неприятности — продължи с мъка и с разтреперан глас Феручо, — но… винаги съм те обичал. Ще ми простиш ли? Прости ми, бабо.
— Да, синко, прощавам ти, прощавам ти от все сърце. Мога ли да не ти простя. Стани, дете мое! Никога няма да те смъмря! Ти си добър, ти си толкова добър! Да запалим лампата. Да си дадем малко кураж. Стани, Феручо.
— Благодаря, бабо — каза момчето с все повече отслабващ глас. — Сега… съм доволен. Ще си спомняш за мене, нали, бабо? Ще си спомняш винаги за мене… за твоя Феручо.
— Мой Феручо! — възкликна бабата, смаяна и обезпокоена, като сложи ръцете си върху рамената му и наведе глава, сякаш да го погледне в лицето.
— Спомняй си за мене — промълви пак момчето с изгаснал глас. — Целуни мама… татко… Луиджина… Сбогом, бабо…
— За бога, какво ти е? — извика старицата, като пипаше тревожно главата на момчето, което се беше отпуснало върху колената й. След това извика отчаяно, колкото й глас държеше: — Феручо! Феручо! Феручо! Дете мое! Любов моя! Ангели небесни, помогнете ми!
Но Феручо не отговори вече. Малкият герой, спасителят на майката на своята майка, промушен с нож в гърба, бе предал хубавата си и смела душа на бога.
Болното зидарче
Клетото Зидарче е тежко болно. Учителят ни каза да отидем да го видим и ние се съгласихме да отидем заедно — Гароне, Дероси и аз. Старди също щеше да дойде, но тъй като учителят ни даде за упражнение да направим описание на паметника на Кавур, каза ни, че щял да отиде да види паметника, за да направел описанието по-точно. Само за да го изпитаме, поканихме и надменния Нобис, който ни отговори: „Не“, без да прибави друго. Вотини също се извини, може би защото се страхуваше, че ще изцапа дрехите си с вар.
Отидохме в четири часа — щом излязохме от училище. Валеше като из ведро. Из пътя Гароне се спря и каза с пълна с хляб уста:
— Какво ще купим?
И започна да дрънка двете петачета в джоба си.
Всеки от нас даде по две петачета и купихме три големи портокала. Качихме се на таванския етаж. Пред входа Дероси откачи медала си и го пъхна в джоба си. Запитах го:
— Защо?
— Не знам — отвърна той, — за да не изглеждам… струва ми се, че е по-учтиво да вляза без медал.
Похлопахме. Отвори ни баща му, исполинът, който изглеждаше изплашен.
— Кои сте вие? — запита ни той.
Гароне отговори:
— Ние сме съученици на Антонио. Носим му три портокала.
— Ах, клетият Тонино! — възкликна зидарят, като поклати глава. — Страхувам се, че няма да може вече да яде вашите портокали! — и избърса очите си с опакото на ръката си.
Покани ни да влезем. Влязохме в една таванска стая, дето видяхме Зидарчето, което спеше в един малък железен креват. Майка му се бе отпуснала върху леглото, покрила лицето си с ръце, и едва се извърна, да ни погледне. На една страна висяха четки, копачка и решето. Върху краката на болното беше метнато палтото на зидаря, побеляло от вар. Клетото момче беше отслабнало, побледняло, с изтънял нос и дишаше зачестено. О, мил Тонино, толкова добър и весел, малък другарю мой, колко ми е мъчно! Какво ли не бих дал, за да те видя да правиш отново заешка муцуна, клето Зидарче!
Гароне сложи един портокал на възглавницата до лицето му. Миризмата го събуди, той го взе веднага, но след това го пусна и погледна втренчено Гароне.