Сърце (Дневникът на един ученик)

Когато дойде ред на нашето училище, тогава, разбира се, ми стана най-забавно. Минаха мнозина, които познавах. Мина Корети, облечен от глава до пети с ново, със своята хубава весела усмивка, която откриваше всичките му бели зъби. А пък кой знае колко десетки килограми дърва беше пренесъл от заранта! Когато кметът му подаваше свидетелството, го запита какъв е червеният белег на челото му, като държеше едната си ръка на рамото му. Аз потърсих с поглед баща му и майка му и ги видях, че се смееха, като покриваха с ръце устата си. След това мина Дероси, целият облечен в синьо, с лъскави копчета, със златните си къдри, строен, непринуден, с високо чело, толкова красив и симпатичен, че бих му изпратил една целувка. Всичките господа искаха да му заприказват и да му стиснат ръка.

След това учителят извика:

— Джулио Робети!

И пред нас се появи синът на артилерийския капитан с патериците.

Стотици ученици знаеха за постъпката му, в миг слухът се пръсна, залп от ръкопляскания и викове накара залата да потрепери, мъжете станаха на крака, жените започнаха да му махат с кърпичките си и клетото момче се спря сред сцената, смаяно и разтреперано… Кметът го привлече към себе си, даде му наградата, целуна го и като откачи от облегалото на креслото лавровия венец, го надяна на дръжката на едната патерица… След това го придружи до малката ложа до самата сцена, дето беше баща му; той го вдигна и го сложи в ложата сред неописуемите викове „браво!“ и „да живее!“. През това време нежната музика не прекъсваше и учениците продължаваха да минават: от училището „Консолата“ почти всички синове на дребни търговци; от училището „Ванкилия“ синове на работници; от училището „Бонкомпани“, от които мнозина са синове на селяни; от училището „Райнери“, което беше последно.

Щом свърши раздаването на наградите, седемстотинте ученици от партера изпяха друга, много хубава песен; след това говори кметът и след него един от съветниците, който завърши речта си, като каза на учениците:

— … Но не излизайте оттук, без да изпратите поздрав на ония, които се трудят толкова за вас, които са посветили на вас силите на ума и сърцето си, които живеят и умират за вас. Ето ги там!

И той посочи в галерията учителите.

И тогава от галериите, ложите и от партера станаха всички ученици, протегнаха ръце и започнаха да викат към учителките и учителите, които отговаряха, като махаха ръце, шапки, кърпи, всички изправени на крака и развълнувани. След това музиката засвири пак и публиката изпрати последен шумен поздрав на дванайсетте момчета от всички области на Италия, които излязоха в редица напред със скръстени ръце, под дъжд от китки цветя.