Сърце (Дневникът на един ученик)
- Автор: Амичис Эдмондо Де
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драгоев
- Жанр: Детская проза
Электронная книга - «Сърце (Дневникът на един ученик)». Краткое содержание книги:
— Аз съм — каза Гароне, — Гароне. Познаваш ли ме? По устните на Зидарчето пробяга едва забележима усмивка, то вдигна с мъка късата си ръка и я подаде на Гароне, който я пое с двете си ръце и я притисна към бузата си, като каза:
— Не бой се, не бой се, Зидарче! Ти ще оздравееш скоро, ще се върнеш в училище и учителят ще те сложи близо до мене, доволен ли си?
Но Зидарчето не отговори. Майка му се разрида:
— О, клетият ми Тонино! О, клетият ми Тонино! Той е толкова способен и добър, а пък господ иска да ни го вземе!
— Млъкни! — извика зидарят отчаян. — Млъкни, за бога, защото ще полудея! — След това ни каза печално: — Идете си, идете си, деца. Благодаря ви. Идете си. Какво ще правите тук? Благодаря ви. Идете си в къщи.
Момчето бе затворило очи и изглеждаше като умряло.
— Имате ли нужда от някоя услуга? — запита Гароне.
— Не, добри синко, благодаря — отговори зидарят; — идете си в къщи.
След тия думи той ни изведе на площадката на стълбата и затвори вратата. Но още не бяхме стигнали до средата на стълбите, когато го чухме да вика:
— Гароне! Гароне!
Изкачихме се бързо и тримата.
— Гароне! — извика зидарят с променено лице. — Извика те по име. Два дена не е говорил, а сега те извика по име два пъти, ела веднага! Ах, свети боже, дано това е добър знак!
— Довиждане — обърна се към нас Гароне, — аз оставам — и се мушна в стаята с бащата.
Очите на Дероси бяха насълзени. Аз му казах:
— За Зидарчето ли плачеш? То е проговорило, ще оздравее.
— Вярвам — отвърна Дероси; — но аз не мислех за него… Мислех за Гароне — колко е добър и каква красива душа има той!
Април
Пролет
Първи април! Остават само три месеца още! Тая утрин беше една от най-хубавите през годината. Аз бях доволен, защото мама ми беше обещала да ме заведе в детския приют на булевард „Валдоко“. Бях доволен и защото Зидарчето е по-добре, и защото снощи, като минаваше край нас, учителят каза на баща ми:
— Добре е, добре е.
Пък и беше хубава пролетна утрин. От прозорците на училището се виждаше синьото небе, дърветата на градината, всички покрити с пъпки, и широко разтворените прозорци на къщите със сандъчета и саксии, които вече се бяха раззеленили.
Учителят не се смееше, защото той не се смее никога, но беше в толкова добро настроение, че почти не му се явяваше правата бръчка по средата на челото му. Той обясняваше една задача, като се шегуваше. Личеше, че му приятно да диша градинския въздух, който влизаше през отворените прозорци, наситен с прясното ухание на пръст и листа, което ни караше да мислим за разходки из полето. Докато той обясняваше, от една съседна улица се чуваха ударите на ковач върху наковалня и от една насрещна къща песента на жена, която приспиваше детето си; далече в казармата свиреха тръби. Всички изглеждаха доволни, дори Старди. По едно време ковачът започна да удря по-силно, жената да пее по-високо. Учителят прекъсна урока и се ослуша. След това каза бавно, като гледаше през прозореца:
— Небе, което се усмихва, майка, която пее, честен работник, който работи, деца, които учат… ето хубави неща!
Когато излязохме от клас, видяхме, че и другите ученици са весели; всички вървяха в редица, като удряха силно крак и си тананикаха като пред четиридневна ваканция. Учителките се шегуваха. Тая с червеното перо подскачаше подир своите деца като ученичка. Родителите на учениците разговаряха помежду си засмени и майката на Кроси, зеленчукопродавачката, носеше в кошниците си толкова китки теменуги, че изпълваха с благоухание цялата зала на училището. Аз никога не съм изпитвал толкова голяма радост като тая заран, когато видях майка ми да ме чака на улицата. И аз й го казах, като се приближавах до нея:
— Радостен съм: какво ме прави толкова радостен тая заран?
Майка ми отговори, като се усмихваше, че се дължало на хубавата пролет и на чистата ми съвест.
Детският приют
Майка ми, както ми беше обещала, ме заведе вчера след закуска в детския приют на булевард „Валдоко“; там тя щеше да препоръча на директорката една от сестричките на Прекоси. Аз не бях виждал приют. Колко ме развлякоха децата в него! Те бяха двеста момиченца и момченца, толкова малки, че в сравнение с тях нашите деца от първи клас са мъже. Пристигнахме тъкмо когато влизаха в редица в трапезарията, където имаше две много дълги маси с множество кръгли дупки и във всяка дупка по една черна металическа паница, пълна с ориз и фасул, и по една лъжица до нея. Като влизах, някои се спъваха, падаха и оставаха на пода, докато се затечеха учителките да ги вдигнат. Мнозина се спираха пред някоя паница, като смятаха, че там е мястото им и веднага глътваха по една лъжица от яденето, но идваше някоя учителка и им казваше: